Първата кола-бомба е избухнала на автобусна спирка в източното предградие на Багдад Камалия, убивайки четирима и ранявайки 13 души. Докато Касим Саад, учител в близкото училище разказвал пред иракските медии как малките ученици започнали да крещят и да плачат след страшния взрив, още два автомобила, натъпкани с експлозиви, се взривили близо до Международното летище в Багдад. Последвали атентати в Тикрит и северния град Киркук.

Равносметката от вчерашния ден в Ирак е – 55 убити и стотици ранени. За пореден път откачалките от иракския клон на „Базата”, както се превежда „Ал Кайда”, потриват ръце.

Защо обаче подобни новини не могат да ни трогнат? Чувствителността на обществата в западния свят отдавна е притъпена. Колкото по-дълго продължава един конфликт, толкова по-меко въздействие имат неговите изражения върху човешката сетивност. В резултат на това публиката започва да възприема като нещо нормално подобни новини - „Там просто е така”, казват си много от нас.

Бузкаши е спорт, който наподобява полото. Играчите се състезават върху коне, но вместо топка използват обезглавен кози труп, за който всички се борят като на война. Влачат го, вдигат го, подават си го, чупят си носовете, ръцете, докато конските крака го тъпчат в калта. Играта е груба, но в централна Азия и Афганистан този спорт е религия. Филмът „Buzkashi Boys” дори беше номиниран за Оскар тази година.

Онзи ден при първия гол (преминавате на козия труп през крайната линия на противниковия отбор) в северното афганско село Басос публиката избухнала в делириум, който приключил с взривяването на самоубиец на стадиона. Седем души загинали, броят на ранените не се съобщава, защото в тази част на света отдавна вече не ги броят.

Човешкият живот има различна цена в различните точки на картата. Ако плъзнете пръста си на север от Екватора, животът е скъп, а на юг – евтин. Когато през 1994 година клането, което си спретнаха в Руанда погуби 800 хиляди души за по-малко от сто дни, в ООН се сетиха, че онзи канадски генерал Ромео Далер може би е бил прав и не е трябвало да подценяват предупрежденията му за предстоящия геноцид.

Същото е и с конфликта между израелци и палестинци. Обикновено когато няма новини, големите телевизионни мрежи посягат към evergreen-a на световните конфликти и пускат репортаж от Западния бряг, Газа, Хеброн, Ерихон, Ерусалим или Тел Авив, защото там винаги има подобни истории, които зрители, читатели и слушатели възприемат като нещо познато. И там е така.

Сянката на апатията започва да обгръща и Сирия, където убийствата, войната и проблемите постепенно се превърнаха в част от пейзажа, от нормалната „ненормалност” на нашия свят.

Представете си, че живеете на улица в краен квартал и ежедневно гледате от петия или шестия етаж непрекъснатото насилие между съседите. Ако това не ви засяга лично, постепенно ще свикнете и ще започнете да го приемате за характерна черта от живота си в този квартал. Ако обаче живеете на тиха, спокойна и подредена улица и там се случи нещо подобно, реакцията е различна и тогава всички ще сме уплашени, разярени и възмутени.

Когато се случи нещо подобно на трагедията в Бостън, тези на север от Екватора обикновено изпитват състрадание и гняв, а на юг посрещат новината със скрито задоволство. По средата масово виждат конспирации и мислят, че тези от север са си го направили сами. Рядко си даваме сметка, че терористите имат същите цели като в Багдад и на стадиона с козия труп – да всяват страх сред хората. Тогава се сещаме, че тези събития са свързани и дори са причина следствие.

Хайде да си направим един експеримент - в зависимост от собствените си убеждения вие изберете кое е следствието и причината за атентатите в Бостън, Афганистан или Багдад. Какъвто и да е вашият отговор, той е еднакво неприятен, нали?