Днешният 21 август бележи 50-тата годишнина от окупацията на Чехословакия от войски на Варшавския договор. Това не е нито първата, нито последната военна интервенция в Източния блок по време на Студената война, но смазването на Пражката пролет е с огромно значение както от символна гледна точка, така и като предвестник на процесите, които в крайна сметка ще доведат до краха на съветската система две десетилетия по-късно.
В началото на януари 1968 г. вероятно никой в Прага не си представя как след половин година танкове, бетеери и чужди войници ще се разхождат по улиците на столичния град. За първи секретар на Комунистическата партия на Чехословакия (и с благословията на съветския лидер Леонид Брежнев) е избран реформистът Александър Дубчек. Той насочва страната по път, известен като „социализъм с човешко лице”.
В Чехословакия, държава с международни позиции в индустрията и общество, което винаги е било в сърцето на Европа, новият курс е добре приет. Цензурата в медиите и културата губи влиянието си (до степен партийните хардлайнери открито да критикуват Дубчек), а икономиката тръгва към работническо самоуправление и въвеждане на пазарни принципи.
След първоначален период на ориентиране в ситуацията Москва обаче казва тежката си дума – реформите в Прага може да отслабят целия комунистически блок във време на остро противопоставяне със западните съюзници. На среща на Варшавската петорка (СССР, Унгария, Полша, България, ГДР) чехословашката делегация е подложена на кръстосан огън заради „демократизацията”.
Следват преговори без резултат, на фона на които съветски войски се струпват на чехословашката граница. В нощта на 20 срещу 21 август 1968 г. 200 000 войници и 2000 танка от СССР, България, Унгария и Полша нахлуват в страната и за ден я окупират. Формално: заради искане на „чехословашки държавни и партийни лидери за незабавна подкрепа с въоръжени сили”.
По-късно войниците стават над половин милион.
Дубчек призовава да не се оказва съпротива, въоръжените сили на страната му остават по казармите. Това спасява страната от кръвопролития, но далеч не означава, че гражданите остават равнодушни. Стотици спонтанни протести са организирани в цяла Чехословакия, търсят се всякакви ненасилствени методи за противодействие на окупатора. Кадри с обикновени хора, качили се върху танковете в опит да разубедят чуждите войници, обикалят света.
Не липсват и сблъсъци, барикади и цивилни жертви.
Следва период на „нормализация” – нова цензура и връщане към партийната линия, зададена от Москва. КГБ, ЩАЗИ и другите секретни служби на социалистическите страни от региона изпращат свои „експерти”. На 16 януари 1969 г. студентът Ян Палах се самозапалва в центъра на Прага в знак на протест срещу погазването на свободното слово. 300 000 души бягат от страната.
Даже румънският лидер Чаушеску критикува инвазията публично – на голям митинг в Букурещ още на 21 август 1968 г. Албания излиза от Варшавския договор в знак на протест. Повечето западни комунистически партии също протестират. Мао Дзъдун в Китай вижда смазването на Пражката пролет като идеологическа основа за съветско нахлуване в страната му – макар по-рано да е бил критичен към реформите на Дубчек.
В същото време САЩ и натовските страни изчерпват реакцията си предимно с политически коментари. Западът предава за трети път Чехословакия – след нацистката окупация от 1938 г. и прехвърлянето й към съветската сфера на влияние след войната.
В Съвета за сигурност на ООН съветският представител говори за „бащинска подкрепа” за Чехословакия. И до днес има коментатори, които преповтарят позицията на Кремъл, че ако не е била намесата на СССР, такава е щяло да има от американска страна.
Според някои изследователи Брежнев е бил повлиян в решението си от мнението на ръководителите на сателитните комунистически държави в региона – включително Тодор Живков, които се опасявали, че реформистки движения могат да ги свалят от власт в собствените им страни.
Последното донякъде се потвърждава и от разсекретени документи от архивите, които показват мащабните мерки на „Държавна сигурност” за изолиране и следене на чехословашките участници в Световния младежки фестивал в София, провел се броени седмици преди инвазията.
Той приключва на 28 юли 1968 г. Седмица по-рано операция „Дунав” вече е в ход и български войници с танкове Т-34 и бронетранспортьори тръгват за СССР, където са подготвяни за атаката. Самите военни извън висшия команден състав знаят само, че отиват на учение. Когато чехословашката делегация се прибира към родината си в края на месеца, нашите военни са на 35-40 км от границата на „кривналата” социалистическа държава.
Те след това имат второстепенна роля в инвазията, но също са обект на открита неприязън от страна на местните. Президентът (1997 г. – 2002 г.) Петър Стоянов официално се извини за ролята на България в тези събития по време на свое посещение в Прага през 1997 г.
Така или иначе, смазването на Пражката пролет тласва не само Чехословакия, но и целия Източен блок към застой. Политическите и икономическите реформи забавят темп. Това в крайна сметка води до изоставане от западните страни, като на този фон военните разходи на СССР и сателитите му остават огромни и в крайна сметка стават причина за колапса в края на 80-те.
Според някои анализатори реформистки курс в социалистическите страни по примера на Дубчек е можел да промени из основи системата зад Желязната завеса 20 години по-рано, при което всички държави от съветската орбита биха имали много по-голям шанс да се адаптират към съвременния свят – с по-добре работещи индустрия и икономика и без лесна възможност политическите елити да присвоят капитала в новите условия.
Вероятно има символика и в това, че днес двамата най-силни мъже на Чехия – премиерът Андрей Бабиш и президентът Милош Земан, са бивши членове на компартията, които по-скоро гледат на изток, отколкото на запад.
Мултимилионерът Бабиш е бивш сътрудник на комунистическите тайни служби, а Земан не крие симпатиите си към Владимир Путин и обяви, че на днешната 50-годишнина от окупацията няма да се обърне към народа.
