През изминалата година Българският лекарски съюз е издал 408 удостоверения за добра медицинска практика. Това е последният документ, нужен на лекарите, за да започнат работа в чужбина.

Най-предпочитаната дестинация е Германия, където са заминали 180 медици. Около 100 са избрали да лекуват пациентите във Великобритания, където също изпитват остра нужда от квалифицирани кадри в здравеопазването. Безплатно обучените професионалисти от други държави са добре дошли навсякъде.

След отпадането на трудовите ограничения в началото на тази година България се изправя пред сериозно предизвикателство – да задържи квалифицираните си кадри, които биха получавали няколко пъти по-високи заплати в чужбина.

Д-р Вълкан Иванов работи във Великобритания от близо две години, в момента е част от екипа на една от големите лондонски болници „St. Andrew’s”. Лекува пациентите в центъра по изгаряния на лечебното заведение. Казва, че заплатата му в Обединеното кралство е няколко пъти по-висока, отколкото е била в България, но възнаграждението не е основната причина за решението му да напусне родината.

Д-р Иванов разказва, че във Великобритания се чувства по-спокоен за професионалното си развитие. Децата му се адаптират добре в новата среда. Социалната политика е изключително добра, допълва още медикът. Не му се налага да се замисля битовите си сметки и как ще ги плати в края на месеца, а това му дава възможност да насочи вниманието си към пациентите, работата и кариерата си.

В здравеопазването на Обединеното кралство има т. нар. старши лекари, които имат желание да предадат знанията си. Те са осъзнали много отдавна, че по този начин част от работата им до момента ще бъде ангажимент на младите колеги. Заплата и доходите на старшите лекари няма да пострадат. Напротив, те са по-спокойни да работят, защото знаят, че както те са обучили колегите си, така ще бъдат обслужени пациентите. „Те са спокойни и ти си спокоен, че имаш знанията и куража да лекуваш хората качествено”, споделя д-р Иванов.

Във Великобритания действа т. нар. Медицински съвет - комисия, която следи какво е качеството на здравно обслужване, което медиците предлагат. В определен срок всеки лекар трябва да представи писма и оценки за своята работа от своя работодател, от хората, които обучава, ако е старши лекар, както и от пациентите.

„Получава се една 360 градусова оценка на лекаря”, обяснява българският медик. От младите лекари се изисква всяка година да посещават курсове, преквалификация, следдипломно обучение. Всичко това им носи спокойствие, че в края на годината, когато дойде времето за годишната оценка, те ще могат да докажат документално, че се развиват в правилна посока.

„Хубаво е подобно нещо да се въведе и в България и хората, които не четат, а пишат, да бъдат мотивирани да предават знанията си на младите лекари. Защото медицина без приемственост не може да върви на никъде. И тук са го осъзнали много отдавна.”, твърди българският лекар.

От собствените си наблюдения д-р Вълкан Иванов е останал с впечатлението, че българските медици се адаптират добре във всякаква среда, но минават поне четири месеца, преди да бъдат добре приети. До тогава отношението е резервирано.

„Навсякъде предпочитат редниците пред генералите. Те си имат генерали тука и ако могат да те държат на една позиция максимално време, ако те виждат, че си вършиш работата и нямат проблеми с пациентите, те ще го направят. Но покажеш ли им желание, че искаш да се развиваш, никой не те спира. Може да не ти помагат така, както помагат на своите лекари, но ще ти помогнат”, твърди българският лекар.

Д-р Иванов съветва младите си колеги, които имат намерение да се реализират в друга държава, да го направят възможно най-скоро след завършването си, защото теоретичната подготовка в България е добра, а практически опит може да натрупат в съответната държава. „Аз мисля, че лекарите, които са завършили езикови гимназии и имат добра езикова подготовка, нищо не може да ги задържи в България. Познавам доста лекари, които са на възраст и започват да учат език – английски или немски, с цел да могат да дойдат да работят”, разказва още той.

На раздяла д-р Иванов признава, че с колегите му от България се чувстват като хъшове – събират се и обсъждат какво може да се промени в здравеопазването в България, но са безпомощни да повлияят на процесите в сектора. Мечтае някой ден да се върне в България и да лекува българите. Защото може и да звучи старомодно, но чувства морално задължение да постъпи така.