Не мислете за Кастро, когато говорим за Хавана, вече жокеите са най-важните хора там. Кубинската столица днес е магнит за туристите, но разходка в града ще ви потопи в сюжети, в които пурите, латино танците, Хемингуей, Фидел, Че и бутилките ром за само за декор.
Хавана е сърцето на държава, тръгнала по трудния път на промяната. Хавана е мястото на жокеите.
Там те са сред малцината, които говорят английски, като останалите са само от хотелиерския бранш. Жокеите се опитват по всякакъв начин да изкарат долари или евро от туристите.
Най-ярките в Хавана
Жокеите са най-ярките хора в кубинската столица – дали с добро, или с лошо, все ще ги запомните. Предлагат всякакви услуги – да ви закарат някъде, да ви обменят пари или да ви покажат пътя към някое място.
Названието "жокеи" идва от Jinterismo на испански и най-общо казано означава "търсене на контакт с чуждестранни туристи". В много случаи контекстът има много общо и с друга дейност, за която в Хавана не се говори открито - проституцията.
След революцията всички бизнеси стават държавни, но това не се отразява добре за икономиката на държавата и започват да се издават документи, които местните наричат „разрешителни за частен бизнес”.
Повечето с такива разрешителни работят като шофьори, ресторантьори или си отварят магазини. А дори с наличието на тези документи, днес едва 20% от бизнеса в държавата е частен. В туристическите части на страната той е именно в ръцете на жокеите.
Средната заплата в Куба е само около 45 долара на месец, а хората с втора работа могат да получават повече от и от лекарите. Често срещано сред тях е да имат държавна и частна работа. Това е единственият начин за един добър стандарт на живот там.
Парите, които никога не стигат
Чуждите валути са от жизнена важност за качеството на живот на местните. В Куба в момента в обръщение са 3 вида – кубинското песо, американски долари и евро. С песо хората могат да си набавят само стоки от първа необходимост, а държавата е направила така, че всичко останало се закупува с чуждите валути. Затова жокеите предлагат каквото могат, за да се доберат дори до 1 евро, което им давате за да ви оставят сами.
Курсът, който се предлага в държавните чейндж бюра е 1 евро за 25 песо, а местните предлагат 1 евро за 50-55 песо. Такава оферта можете да получите само ако сте на усамотено място с човек, който предлага това – естествено нелегално.
За кубинците песото е почти мъртво, защото все пак те получават купони от държавата за основните храни като боб, месо и олио и рядко се налага да си ги купуват на свободна продажба.
Ембаргото като машина на времето
Ембаргото, което е наложила държавата – без внос и износ с Америка и приятелските на нея страни, откъсва Куба от развития свят. Тя е най-близкото до истинска машина на времето, пренасяте се в 80-те само за един полет разстояние.
Няма ги добре познатите ни марки за газирани напитки, няма ги и веригите за бързо хранене, нито пък магазините от търговските центрове, които ние европейците сме приели вече за даденост. Освен, че няма западни марки, реално просто няма магазини. Ако има такива, те предлагат едни и същи сувенири за туристите – ръчно изработени изделия от кожа, глина или дърво са най-често срещани.
Ембаргото значително се усеща в магазините за хранителни стоки. В супермаркет в центъра на Хавана охраната не ви разрешава да влизате с личната си чанта. Трябва да я оставите при него, за да посетите магазина, а там има само консерви, буркани и пакети със зърнени храни.
Рафтовете са големи, но на тях има само по един вид продукт, а повечето дори нямат марка. Нищо пакетирано като чипс или бисквити, които да си хапвате по улицата. Няма и нищо сладко.
Интернетът е лукс
Няма и интернет. Държавата е наложила тежка цензура на западните уебсайтове и приложения. Няма да имате достъп до повечето социални медии там, до стрийминг платформи и масово разпространените на Запад видеоигри.
Освен, че има тежка цензура, често просто няма интернет. Няма на улицата, няма в ресторантите, просто няма. Едва 5 % от населението на Куба има достъп до него. А когато има (само в хотелите), ви дават ваучер с парола, който важи за 3 часа, после трябва да се обадите да ви го рестартират. Не безплатно, разбира се.
Когато се свържете с интернет, ако не използвате устройството си за повече от 5 минути, интернет връзката ви автоматично изчезва.
Вечните опашки от хора
Типична гледка са и хората които стоят по спирките на автобусите и чакат превозни средства, които вечно закъсняват и не идват, а, когато дойдат, сред тълпата настава паника за това колко от тях ще се съберат в автобуса, защото не всички могат. Няма система, където да пише кога идва автобусът, хората просто седят и чакат – той може да пристигне след 5 минути или след 2 часа.
Опашки има и пред аптеките. В Куба няма лекарства като прости обезболяващи или парацетамол. Ако пред аптеката има опашка, значи е пристигнало лекарство от първа необходимост и всички искат да си го закупят. Там на първо място се снабдяват болниците, а каквото остане е за аптеките.
Доброволци от Испания изпращат редовно пакети с лекарства до Куба като дарения, защото знаят за дефицита им.
90 мили до свободата
Хуан има разрешително за частен бизнес и може да говори с туристите. В Куба, ако нямаш такова разрешително и полицията разбере, че си говорил с чужденец, има голям шанс да бъдеш арестуван. Хуан ни обяснява за университета в Хавана. Висшето образование там продължава 6 години, а след като се дипломираш трябва да работиш 3 години на половин заплата, за да си изплатиш университета.
Хуан е завършил журналистика там, но работи като гид, защото така се изкарват по-добри пари. Той споделя, че има сестра, която е успяла да напусне Куба, за да учи първо в Испания, а после – в Мексико. От там е емигрирала направо за САЩ. Сега Хуан има племенница на година и половина, която никога не е виждал на живо. С помощта на сестра си обаче от първа ръка знае за това какъв е животът навън.
Той говори с тъга за начина, по който се управлява родната му държава. Куба прави излизането от държавата много трудно, но не и невъзможно. Хуан ни разказа за това как от едно определено място в Хавана пътят в открито море до Маями, САЩ е 90 мили. Казва, че много негови приятели са се опитали да преплават това „кратко” разстояние със самоделни салове от дърво или гума в търсенето на по-добър живот. Не е чул нищо повече за голяма част от поелите по опасния път – дали са успели, дали са ги арестували, или се е случила трагедия.
И днес, когато Куба поне привидно се отваря за външния свят, нейни жители продължават да се опитват да преплуват до свободата. Явно разстоянието остава много голямо.
