В началото на тази година 8,2 милиона възрастни в Нидерландия са регистрирани като донори на органи, което е с над 90 000 повече от година по-рано.
Това увеличение се дължи единствено на факта, че хората все по-често не правят избор. Това съобщава Централното статистическо бюро въз основа на броя на регистрациите в Регистъра на донорите към 1 януари 2026 г. След промяната на Закона за донорството през 2020 г. нидерландците, които не са изразили избор, се регистрират автоматично като донори на органи, след като навършат 18 години, предаде БТА.
Броят на хората, които дават съгласие, намалява вече от няколко години. Също така малко повече хора изрично избират да не даряват органи.
Децата на възраст между 12 и 18 години също могат да се регистрират в Регистъра на донорите. В началото на 2026 г. 5000 деца са направили това. От тях над хиляда деца са дали съгласие, докато 3600 са посочили, че не желаят да даряват органи. Около четиристотин деца предпочитат да оставят решението на друг.
По-рано публикация на Нидерландската фондация за трансплантации и Университетския медицински център в Маастрихт показа, че увеличението на броя на донорските органи е относително скромно, тъй като в повече от половината от случаите близките отказват донорството на органи.
Донорството на органи в Европа: Кога е необходимо изрично съгласие и какви са правилата в различните държави?
В Европа няма единна система за съгласие за донорство на органи след смъртта. В някои държави човек трябва изрично да заяви, че желае да бъде донор, докато в други се приема, че е съгласен, ако приживе не е заявил отказ. Правилата се определят на национално ниво, а ролята на близките също се различава.
Темата отново привлича внимание след публикуването на данните на Централното статистическо бюро на Нидерландия. Към 1 януари 2026 г. в регистъра на страната фигурират 8,2 милиона пълнолетни като потенциални донори на органи. Увеличението спрямо предходната година е с над 90 000 души, но то се дължи на нарастващия брой хора, които не са посочили изрично своя избор.
Две основни системи за донорство
В Европа се прилагат два основни модела за донорство на органи след смъртта.
При системата на изрично съгласие, известна като „opt-in“, човек трябва да заяви, че желае да дари органите си. Това може да стане чрез регистрация или друг предвиден от закона начин.
При системата на предполагаемо съгласие, наричана „opt-out“, човек се счита за потенциален донор, ако приживе не е заявил отказ. Конкретните правила обаче се различават между държавите, включително по отношение на участието на близките в процеса.
Европейската комисия посочва в свой доклад за прилагането на правилата за качество и безопасност на органите за трансплантация, че държавите членки използват различни модели. Организацията на донорството и условията за съгласие се уреждат от националното законодателство, а не от единна европейска система.
Германия: Изричното съгласие е задължително
Германия прилага система, при която донорството след смъртта изисква съгласие. Според Федералното министерство на здравеопазването лекарите проверяват първо дали починалият е оставил решение в официалния регистър или в документ, например карта за донорство или медицинско разпореждане.
Ако човек не е заявил позицията си, близките му могат да бъдат помолени да вземат решение според предполагаемата воля на починалия. Ако тя не може да бъде установена, те решават според собствените си разбирания.
Министерството уточнява, че преди вземането на органи трябва да бъде установена смъртта по законовия ред и да е налице необходимото съгласие. През 2020 г. германският парламент отхвърля предложение за въвеждане на система, при която всеки би бил считан за потенциален донор, освен ако не е заявил отказ.
Каква е практиката в България?
В България донорството на органи е безвъзмезден хуманен акт, регулиран от Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки. То се разделя на два основни вида – донорство след смъртта на човека и донорство приживе, като за всеки от тях са предвидени конкретни законови изисквания и медицински процедури.
Донорството след настъпила смърт е основен източник на органи за трансплантация. Един починал донор може да спаси живота на до осем души, ако органите му са подходящи за трансплантация.
Българското законодателство предвижда система на предполагаемо съгласие, при която човек може да бъде потенциален донор след смъртта си, ако приживе не е заявил изрично несъгласие. Отказът от донорство се декларира по установения от закона ред.
Въпреки този принцип решаваща роля в процеса имат и близките на починалия. Медицинските екипи разговарят с тях, за да установят волята на човека и да обсъдят възможността за донорство. Ако близките възразят, донорството обикновено не се осъществява.
В рамките на националната кампания „Да! За живот!“ се разпространяват донорски карти, чрез които хората могат да изразят желанието си да дарят органите си след смъртта. Картата няма самостоятелна юридическа стойност, но може да помогне на близките да разберат и уважат волята на починалия.
Важна предпоставка за постморталното донорство е установяването на мозъчна смърт. Това е необратимо прекратяване на всички функции на главния мозък, което се установява по строго определени медицински критерии. Диагнозата се поставя от комисия от трима лекари, които не могат да участват в екипите, извършващи вземането на органите или трансплантацията им.
Даряването на органи приживе е възможно при определени условия и подлежи на строг медицински и правен контрол, който цели да защити здравето и правата на донора и да предотврати търговията с органи.
Приживе може да бъде дарен един от чифтните органи, например бъбрек, или част от орган, който има способност да се възстановява, като черния дроб. Всяка процедура трябва да отговаря на медицинските изисквания и да бъде извършена при надлежно информирано и доброволно съгласие на донора.
Законът ограничава кръга на хората, които могат да бъдат живи донори, като предвижда определени степени на родство между донора и реципиента. При някои специфични случаи, включително фактическо съжителство без сключен брак, се прилагат допълнителни изисквания и проверки от компетентните органи.
В България се извършват трансплантации на бъбреци, черен дроб и сърце. Когато подходящ орган не може да бъде осигурен в страната или не е намерен съвместим реципиент, България може да участва в международно сътрудничество за обмен на органи, включително чрез европейски механизми като FOEDUS.
Разходите за медицинските изследвания, вземането на органите и трансплантационните процедури се покриват съгласно приложимите правила за финансиране от публични средства. Донорството е безвъзмездно, а търговията с органи и покупко-продажбата им са забранени.
Защо законът не е единственият фактор?
Дори когато дадена държава прилага система на предполагаемо съгласие, това не означава, че всеки регистриран човек ще стане донор след смъртта си.
Необходимо е да бъдат изпълнени медицинските критерии за донорство, да бъде установена смъртта по предвидения ред и да има подходящи органи за трансплантация. В зависимост от националното законодателство близките могат да бъдат консултирани или да участват в решението.
Затова броят на регистрираните потенциални донори не е равнозначен на броя на реалните донори или на извършените трансплантации. Данните за регистрите показват какъв е заявеният или предполагаемият статут на хората, но не и колко органи действително са дарени и трансплантирани.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
