Хари Чан и Гейбриъл Ромеро. Американци родени на хиляди километри от Мосул. В момента Хари живее в Амстердам, а Гейбриъл в Лос Анжелис, но и двамата за пореден път са в Мосул, за да отразяват битките, за да разказват историите на жертвите им, историите на тези, които бягат от тях.

С тях разговаря репортерът Марина Евгениева.

В началото на септември 2015 г. Хари Чан се престори на бежанец, за да премине по пътя на хората, търсещи спасение от Турция до Германия. Потегля с препълнената с бежанци надуваема лодка в деня, в който светът беше потресен от откритото телце на удавеното 3-годишно сирийско момченце Айлян Кюрди.

– Най-опасният момент беше със сигурност, когато прекосявахме морето. Мислех си – в най-лошия случай, аз съм добър плувец и ще мога да преплувам до острова, но после осъзнах, че течението е много силно, че вълните са много по-големи и всъщност няма как да видиш в коя посока е сушата. Повечето бежанци никога не са плували в живота си и дори със спасителна жилетка нямат шанс. Чух много, много истории, че попаднали във водата, макар и с жилетка, хората престояват часове наред докато бъдат намерени и спасени, понякога по 10 часа. За мен обаче не толкова страха, колкото емоционалното изпитание беше по-трудно. Особено, след като пристигнахме на Лесбос и видях толкова много хора, които ходеха в една и съща посока, включително и деца, и стари хора, които нямат много сили да се движат. Понякога ни се налагаше да ходим пеш по 50-60 км и това важи за всеки. Виждаш как много крехки хора, които не са способни да извървят такива разстояния, са принудени да го правят. На някои от тях им бяха нужни по 24 часа да ги извървят, на някои по-млади им костваше 10-12 часа. Беше много трудно за децата, те плачеха постоянно, защото не можеха да разберат защо трябва да ходят толкова много, не знаеха къде отиват, а единственото нещо, което можеха да направят родителите, беше да ги вземат на ръце и да продължат да вървят. За мен най-трудното беше това - да гледам през какво преминават тези хора.

– Трябваше ли да платиш на трафикант, за да се качиш в лодката?

– Направих всичко онова, което правят бежанците. Не можех да кажа, че съм журналист, фотограф, който иска да документира пътуването, така че заедно с моя приятел излъгахме трафиканта, че жена ми вече е в Европа и съм бежанец от Северна Корея. Въпреки, че трафикантът сто процента се усъмни в това странно обяснение, веднъж щом си получи парите, не го интересуваше. За него бе важно да платя 1200 долара такса, за да пресека морето. После трябваше още повече пари да се платят, защото много хора се възползваха от бежанците. Караха ги да плащат повече, отколкото местните плащат. Например, когато стигнахме до унгарската граница трябваше да пътуваме от там до Будапеща, което е само час и половина с автобус, което на местните струва по около 5 долара за билет. Имаше обаче хора, които се възползваха от бежанците и искаха по 200 долара на човек, за да ги возят с едни съвсем малки коли, събираха по 5-6 човека и ги караха до Будапеща.

– Смяташе ли тогава, че досега, до 2017 г. нещата за тези хора ще са се променили?

– Смятам, че хората трябва да бъдат по-приемащи и по-отворени към бежанците, които идват в страните им. Ако усложняваме живота на хора, които имат всички причини, а и правото да дойдат, то тогава ще имаме по-малка възможност да отделим екстремистите. Смятам, че е по-добре да помогнем на мнозинството от бежанците, които са невинни и са готови да приемат новите правила, новия начин на живот, защото после те ще ни помогнат да идентифицираме екстремистите, хората, които всъщност създават проблемите. Вместо да блокираме всички заедно. Защото хората ще успеят да намерят начин да дойдат и това важи, както за бежанците, така и за екстремистите.

Гейбриъл Ромеро също се е срещал с хиляди бежанци. Снимал е в един от най-големите бежански лагери в Йордания, бил е в Ирак и при освобождаването на източната част на Мосул, раняван е няколко пъти, не веднъж е помагал в местните болници, когато след тежка битка докарат много ранени.

– Моята цел е – ако мога да променя мисленето поне на един човек, това ще е един от многото видели мои снимки, но дори само един човек промени мнението си, ако разпространи това сред другите, ако разкаже какво е видял, това в края на краищата е радостта от моята работа. Успял съм да информирам поне един човек и дано това има силата да промени нещо, за някого.

– Но ти рискуваш живота си ежедневно за това?

– Да, това очевидно е опасна професия, опасен бизнес, но това е причината да го правим – за нас е нещо изключително важно в този изключително циничен свят, че можем да направим нещо, което може да промени живота на някого другиго. Със сигурност има много други неща, които можем да правим с живота си, но наистина чувствам, че това поне за мен е нещо, което ми дава смисъл и цел в живота. Преди години, когато бях доста по-млад, целите ми бяха доста по-повърхностни, но пораствайки ми се изясни, че това, което трябва да направя, е да поема по пътя на истинското човешко същество, тоест да давам. И ако всеки направи поне нещо малко за другите, можем да направим един много по-добър свят.

– Какво би казал на някого, който смята, че има достатъчно много проблеми около себе си, че да го е грижа за Ирак, за Сирия или където и да е?

– Да, нормално е да смятаме, че най-важното за нас са най-близките ни. „Благотворителността започва вкъщи” – има такава стара поговорка. Защо трябва да прекося половината свят, за да правя репортаж за нещо при положение, че бездомници живеят по улиците до дома ми?! Обаче пак – в случая става дума за война, няма стотици хиляди хора, които загиват, там където аз живея. Това е ситуация с международна важност, която трябва да бъде отразена и чувствам, че това е моя отговорност.

Гейбриъл Ромеро – човек, който вярва, че с работата си може да помогне на света да види, да се замисли и може би да се промени. Също като Хари Чан.

– Ако всеки може да види какво се случва на тези хора, да види пътя, който трябва да изминат ще му е много трудно да им каже не, да им откаже достъп до страната си. Хората могат да разберат, че бежанците не са различни, че имат същите ценности, искат да отгледат децата си, искат спокойствие и сигурност, искат да бъдат щастливи. Точно каквото искаме и ние.