Траян Горанов е свещеник към Западна и Средноевропейска Епархия. Ръкоположен е през 2001 година от Видинския миторполит Дометиан. В продължение на осем години служи в село Брусарци, Ломско. Още две години е свещеник в с. Драгойново, Първомайско.

От десет години отец Траян живее във Великобритания, където служи в православната църква ”Св. Андрей” в град Торки. От началото на кризата с COVID-19 служи онлайн за енорията си, тъй като храмът е със затворени врати. Така беше и за Възкресение.

- Живеем в особено време. Защо вярата е толкова важна, за да можем да преминем през изпитанието, на което пандемията ни подлага?

Аз съм на мнение, че няма човек, който да не вярва - дори и в елементарни неща. Всеки вярва, например, че след нощта идва ден. Но за мен е важно в какво вярваш и в кого. Аз достигнах до вярата не поради някаква семейна традиция, а чрез изследване, чрез търсене. Затова съм убеден, че Бог не иска хората да страдат. Той е Любов. Но и като Любов, той не иска от нас насила да го обичаме. Затова ни е дал свободната воля да избираме. Знаете, първата заповед е „Обичай Бога!” Но тази, която е не по-малко важна е „Да обичаме ближния си!” Аз обичам моите енориаши и не искам да загубя нито един от тях по време на тази пандемия.

Веднъж, докато шофирах, чух по радиото покъртителна история от медицинска сестра, работила в отделение с болни от COVID-19. Тя разказа как възрастна жена поискала да види внучката си, защото, както обясни тя, влезеш ли веднъж в такова отделение, нямаш контакт с външния свят. Медицинската сестра направила със своя телефон видеовръзка с внучката й.

Тази история ме разтърси. Дадох си сметка, че пандемията буквално лишава хората от техните близки. Замислих се за духовната страна на проблема. След като има такова изолиране на хората, човек не може нито да се изповяда, нито да се пречисти. Затова трябва да имаме своята вяра, трябва да сме в нея. Да вярваме, че всичко това ще отмине и, че отново ще се съберем, въпреки че сега временно сме разделени.

- Тази история ли Ви провокира да промените традиционния начин на служене и да общувате с паството си онлайн? 

Стана съвсем спонтанно. Когато научих, че сред мерките, които правителството тук въведе, е и затваряне на храмовете, това беше единственото и логично решение, за да запазим контакта си с хората около нас. Самата служба обаче е временно решение, защото тя обхваща 24-часовия цикъл. По интернет можем да направим всичко, хората да бъдат с нас, но, за съжаление, това общение отнема най-същественото - не могат да вземат причастие. Изкачваме се по тази спирала на служението, но най-важното не може да бъде направено онлайн. Взел съм разрешение от Владиката и служа на заключени врати. Това е огромно предизвикателство за всички ни.

- Само това ли е промяната? Променя ли се нещо в общуването с Бог, когато служите през интернет?

Господ е казал „където сте двама или трима, там по средата съм и аз“. По време на тези онлайн служби виждам, че не сме двама или трима, а значително повече. И съм сигурен, че Господ е сред нас. От гледна точка на молитвата и служението, нищо не се е променило. Ние сме заедно, събрани в името Господне. Не смятам, че се е променило нещо съществено във вярата. Но сме разделени физически и това тежи.

- Колко в голяма енорията Ви и как посрещна този особен Великден?

Тук - в графство Девън, православните храмове са три, има и един параклис. Трима действащи свещеници сме и служим във всеки храм. Аз най-често служа в град Торки. Преди това бях в Екзитър, и от време навреме помагам на отеца в Плимут. В енорията има около 500 българи, но църквата ни е многонационална - дяконът и певицата  са канадци, идват много румънци, руснаци, много гърци, дори от Близкия изток има хора от сирийската църква. За всички тях Великден беше различен само с това, че служихме онлайн.

- Как тази епидемия се отрази на живота – Вашия и на хората, с които общувате?

По-лесно ми е да говоря за себе си. Смятам, че хората започнаха да се замислят за много важно неща. Например, за живия контакт. В момента го нямаме и разбираме колко важен е той. Тук има много хора, настанени в домове за възрастни. Редовно посещавам българка в един такъв дом. Не съм я виждал вече 4 седмици. Но, благодарение на телефона, се чуваме почти ежедневно и тя ме разпитва как е навън, спазват ли хората социална дистанция. Този е единият начин да се справяме. Другият, чрез "Фейсбук" групите или "Вайбър". Те са много полезни в този момент, защото обменяме различни идеи и не само.

Успяхме да съберем средства за ученици от Пловдив, за да могат да продължат обучението си онлайн. В резултат на кризата с коронавируса родителите им не работят и токът им е изключен. Та събрахме малко парици и изпратихме в България, за да може тези деца да учат онлайн, защото училищата са затворени в момента. Оказва се, че онлайн технологията наистина помага в такъв кризисен момент. 

- Какво пожелавате на всички в условията на пандемия?

В дните, в които Христос ни дава пример, че побеждава смъртта, не трябва да се боим от нея, а да се подготвяме за нейното идване. Подготовката е проста - да преосмислим начина си на живот, греховете, които извършваме с думи и дела. Да се изповядваме и да посещаваме богослуженията - разбира се, след като премине тази пандемия. Да помагаме на немощните, да не спираме да умоляваме Бог да спре тази пандемия, за да можем отново да се съберем с любимите хора.

Аз обичам, когато храмът е пълен, но точно в този момент умолявам всички, които ме обичат, не идвайте в църквата! Нека всички се съберем живи и здрави след това! Бъдете благоразумни!