Седнали един до друг в зала на джамията  „Масджид Ал Нур“ в новозеландския град Крайстчърч, двама мъже се прегърбват от смях. Отстрани изглеждат като стари приятели, които реагират на своя вътрешна шега.

Под масата обаче коленете на единия от тях - Темел Атачокугу, подскачат нервно, ръцете му треперят, а устата му е пресъхнала.

„Вече сме опитни. Ако се случи нова терористична атака, този път знаем накъде да бягаме“, казва той, а лекотата в гласа му противоречи на тревожните му погледи към вратите и прозорците.

Неговият приятел Гамал Фуда се смее в отговор, помагайки за хумора, прикриващ отчаянието в очите на двамата мъже, коментира Си Ен Ен в свой репортаж.

Това е първият път от години, в който Атачокугу стъпва отново в джамията „Масджид Ал Нур“ – един от двата мюсюлмански храма, нападнати в Крайстчърч при терористичен акт на 15 март 2019 г. Жертвите тогава са 51 души, най-малкият от тях е само на 3 години.

Темел Атачокугу, който е обичащ баща и спортист, е прострелян девет пъти при нападението. Фуда - духовният водач на джамията, остава без физически наранявания, след като се скрива под сцената, от която държи дневната си проповед.

Атачокугу и Фуда не са се виждали през последните пет години. Последно са се видели малко след нападението, тъй като нараняванията на простреляния мъж и борбите му с посттравматичното стресово разстройство го държат настрана. Сега двамата се срещат отново в джамията, споделят си това, което им се е случило след атентата.

Мъжете разказват за всеки детайл от нападението през 2019 г. – от звука на стъпките на стрелеца, когато влиза, до предсмъртните думи на жертвите му.

В стаята за молитви те посочват петна по земята, където някога са лежали умиращите им приятели. Атачокугу сяда точно на мястото, където е бил прострелян, и затваря очи.

„Моят мозък постоянно ми казва да си стоя вкъщи, да не ходя никъде, да не бъда сред хора, да не посещавам джамия. Когато пристъпя в храма, чувам само звуците на умиращите хора. Все още усещам миризмата на барут, въпреки че вече я няма“, разказва мъжът.

„Смъртта би била по-милосърдна“, допълва още той, но след това си спомня всички причини, поради които трябва да живее.

Градината му

В градината си Атачокугу се фокусира върху живота, а не върху ужасните спомени, които го преследват.

Някога той е бил рибар, шампион по спорт за аматьори, собственик на магазин за кебап, талантлив бояджия и мазач. Но увреждането на нервите и мускулите от стрелбата го оставя частично парализиран.

Той губи известна подвижност в лявата си ръка и не може да стои или да седи за дълги периоди от време. Усърдната работа вече не е възможна, така че той разчита на помощта на правителството, за да свързва двата края.

Но в градината в дома си - скромна градска къща на тиха улица в центъра на Крайстчърч, му дава допълнителен смисъл с цветята, сукулентите, плодовете и зеленчуците, които е засадил.

„Излизах много с приятелите си, бях много активен физически. Пътувах и работих, но сега се събуждам, спя, разгледам документите си. Поне имам своя градина“, споделя мъжът.

Атачокугу е построил всичко сам - от бетонните градински кутии до лехите с дървени рамки. Малки гномчета надничат зад растенията.

Светла усмивка, изпъстрена с трапчинки, се появява, когато той посочва напъпилите растения. Сред тях са люти чушки, домати, мента, маруля, магданоз.

„Краставицата ми е увехнала“, казва тъжно той, а след това я обгрижва бавно и с любов.

Лекарите на Атачокугу поемат грижите за дупките в тялото му, но счупените части на ума му не заздравяват лесно.

Неговото посттравматично стресово разстройство е толкова изтощително, че той не може да напусне къщата си за дълги периоди от време. Спомените в съзнанието му предизвикват тежки пристъпи на паника.

Мъжът посещава терапевт и приема лекарства за упорита депресия. Хапчетата за сън би трябвало да му помогнат да се отпусне, но той все още лежи буден през нощта, размишлявайки върху детайлите на стрелбата и начините, по които тя е разклатила живота му.

В най-мрачните си моменти, когато мислите му излизат извън контрол, той пристъпва в задния си двор и се грижи за своите дръвчета - лимони, грейпфрути и мандарини. Ще минат години, преди да дадат плод, а той ги чака.

Атачокугу  копнее да се почувства отново нормален, но не знае дали и кога ще се случи.

„Опитвам се, но когато се чувствам добре за ден или две седмици, тогава - пуф, нещо се променя и отново се започвам да се чувствам зле. Нямам сили да продължа нормалния си живот“, споделя той.

Няма конци или операции, които да направят душата му отново цяла. Подобно на увехналата краставица в градината му - почти мъртва, но бавно връщаща се към някогашната си жизнена форма, Атачокугу знае, че трябва да намери начин да напои духа си, да се насочи към светлината и да цъфти, коментира Си Ен Ен.

Футболът

Спомените на Атачокугу не го атакуват, когато е той на футболното игрище.

Само там той вече не чува звука на часовника, който тиктака, тиктака, тиктака между паузите на стрелбата, нито вижда с ъгълчето на окото си сенки на въоръжен мъж в екипировка.

„Когато играя футбол, не мисля, а когато не мисля, съм щастлив“, казва Атачокугу, докато завързва връзките на обувките си и подскача от вълнение. Преди стрелбата той играе в местен отбор. Това за него е спасение още от детството.

След стрелбата Атачокугу е хоспитализиран повече от месец и се страхува, че никога повече няма да играе. Куршумите, които попадат в краката и коленете му, затрудняват ходенето му.

„Не можех да си представя живота без футбола. Пращящ от здраве, станах неспособен да правя основни неща. Много пъти се чувствам безполезен и безнадежден. Не знам как да го обясня, но се усещам губещ“, споделя мъжът.

Но през следващите няколко часа, тичайки през поле в покрайнините на Крайстчърч, той отново е шампион.

Отборът на Атачокугу се състои от играчи с двигателни проблеми – някои поради наранявания, други заради възрастта си. Те се срещат веднъж седмично, за да практикуват модифицирана версия на играта, която е безопасна за всички. Веднъж месечно те се състезават с други клубове в цялата страна, а понякога дори и в международен план.

В отбора си мъжът е известен като забавен, сърдечен и състезателен нападател, а не просто като оцелял от стрелбите в джамията в Крайстчърч.

Докато слънцето залязва, хвърляйки златист оттенък върху полето, съотборниците на Атачокугу започват да си опаковат багажа, за да си тръгнат. Но той продължава да гони топката, отказвайки да остави тренировката – и рядкото спокойствие, което тя му носи.

Децата му

Всеки куршум, който пронизва Атачокугу, му носи мисъл за децата му. Докато лежи ранен в стаята за молитва под купчина тела, той се паникьоса – не заради кръвта, която губи, или заради отчаяните викове за помощ, които обгръщат джамията, а заради двамата си сина - Адем и Сами.

„Не мога да умра, имам деца!", са мислите в съзнанието на мъжа.

Двете момчетата - на 14 и 12 години по това време, не са в джамията при атаката. Но мисълта, че ще останат без баща, е твърде тежка за понасяне.

„Не мислех за нищо друго, мислех само за момчетата си. Молех се на Аллах да ми даде шанс да оцелея, за да отгледам децата си, да не ги изоставям“, споделя Атачокугу.

Бащинството е свещено за него. Той мечтаел да стане баща от 11–годишен – възраст, на която загубил своя родител.

„Тогава си бяха казал, че когато имам деца, ще бъда добър баща и никога няма да ги изоставя“, споделя мъжът.

Той посочва татуировка на вълк върху лявото си рамо – белег от рана от куршум разрязва кожата през лицето на животното. За Атачокугу образът символизира лоялност, сила и мощен инстинкт за защита на семейството.

Продължи да четеш