По време на коледните и новогодишни празници, докато всички са вкъщи на топло и празнуват, австралийката Донна Укрхарт завършва най-дългия полярен ултрамаратон пеша. Така тя вече е част от семейството на рекордите на Гинес.
„Беше цяла смесица от емоции. Очевидно бях много щастлива и облекчена, малко се разчувствах, плаках, но мисля, че основното чувство, което изпитвах, беше че бях наистина горда от това, което аз и екипът ми постигнахме“, казва Донна пред Си Ен Ен за подобряването на рекорда.
Австралийката споделя, че дотогава никога не е била в полярна област, но това не я спира да пробяга над 1400 км за 28 дни.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
„Не бях ходила в Антарктида, не бях преживявала тези условия. Доста се страхувах и се притеснявах за безопасността си, знаех че може да получа хипотермията“, казва тя.
Препятствията, с които се сблъсква Донна, са най-вече породени от условията и времето - силните ветрове, лютият студ и снежните бури. Всички те пречат на видимостта и подвижността ѝ.
„Беше като да тичаш в облак. Това беше наистина трудно. Когато започваше да вали сняг, оставах изненадана колко дезориентирани ставахме“, разказва австралийката.
Подготовката
Донна споделя, че вдъхновението да направи полярна експедиция я връхлита по време на пандемията през 2021 година, докато е слушала Ерик Филипс, австралийски полярен изследовател.
„Усетих как косъмчетата отзад на врата ми настръхват и нещо в мен се задвижи. Запитах се: „Възможно ли е да се бяга в Антарктида? И ако е така, на какво разстояние? Колко далеч можем да бягаме ние, хората, в полярния регион? Така започна всичко“, разказва тя.
Донна среща подкрепа в доверения си екип от треньори, опитни спортисти и професионалисти, които отделят от времето си да й помогнат напълно доброволно. В екипа са участвали 15 души, които са работили заедно, за да превърнат това вече колективно приключение в успех.
Целта им обаче далеч не е единствено борбата за постигането на световен рекорд, Донна иска да събере 1,5 млн. долара за благотворителни организации, които подкрепят млади момичета и жени в спорта.
Донна и отборът ѝ прекарват 10 месеца в подготовка за предизвикателството. Това включва тичане по 3 или 4 часа всеки уикенд на минусови температури. Мястото е в хладилен склад, където ѝ позволяват да вкара и бягаща пътека, за да се упражнява.
Също така се договаря с компания за автомобилни части, за да тренира в индустриален въздушен тунел.
В по-леките ѝ тренировъчни дни Донна тича по плажовете в Мелбърн заради неравната повърхност, която очаква да наподобява разнообразния терен в Антарктида.
Освен физическата подготовка австралийката е работила и в за психическа и емоционална издръжливост.
„Това включваше различни стратегии – от изследване на това, което ценя и коя искам да бъда докато бягам, до това как да дишам, как да развивам и осъзнавам емоциите ми“, спомня си тя.
Полярните предизвикателства
Донна си спомня различните трудности, с които се е сблъсквала сутрин - само за да започне да бяга, са ѝ били нужни 3 часа, за да облече цялата си екипировка и да вземе необходимото оборудване за деня.
„Плаках по средата на маратона. Плаках, защото се чувствах несигурна. Плаках, защото Рис, съпругът ми, се беше подхлъзнал и падна на рамото си, докато ме придружаваше – рамото, което беше оперирал преди няколко години. Чувствах се отговорна за това. Плаках отново на следващия ден, когато синът ми Макси, който беше в Мелбърн, ме попита „Мамо, кога ще се прибереш?“, споделя тя.
Въпреки напливът от желание да се откаже в този момент Донна се събира емоционално и продължава. Разказва, че първите дни за ключови, защото тялото се приспособява и нагажда към екстремните условия.
Австралийката си е позволила да бъде уязвима, разкривала е на съотборниците си от Run Antarctica своите чувства, страхове и мисли.
„Плаках и излях емоциите си и се почувствах много по-добре, когато казах на моя екип как се чувствам. Разчитам на моя брилянтен екип от Рис, Антъни и Том – думите не могат да обяснят подкрепата, която ми предоставиха. Не бих могла да го направя без тях. Това, което преживяхме заедно, беше невероятно специално и ще го ценя завинаги“, споделя тя.
