Дейвид Камерън и Никола Саркози отбелязаха годишнината от избухването на бунта срещу Кадафи в Либия, похвалиха се един друг за смелите решения и бързо смениха темата. Двамата подеха разговор за Сирия, където жертвите вече надхвърлиха онези в Либия преди бомбардировките на НАТО, но никой не планира военна операция срещу режима в Дамаск.
И така е по-добре, защото ако бяха продължили още малко да обсъждат Либия скоро нямаше да има какво хубаво да кажат, пише „Гардиън”.
Преходният национален съвет, финансиран и признат от Запада, нито печели много доверие, нито държи под контрол нещата. Страната се управлява от стотици бунтовнически групировки, които отказват да сложат оръжие, не признават и властта на ПНС.
Всеки - сам за себе си
Мисрата е своеобразен град-държава със собствени затвори и „независимо” правосъдие. Разни банди полагат „координирани” усилия да създадат алтернативни органи на управление. Насилието продължава, сочи нов доклад на „Амнести Интернешънъл”, безнаказано остава нарушаването на човешките права.
Нито британският премиер, нито френският президент изглеждат особено притеснени от това - те са си свършили работата.
Избори ще има, но после какво...
Изглежда всички местни главатари са съгласни, че изборите трябва и ще се проведат през юни. Въоръжени са до зъби, но им трябват пари.
Катарските милиони секнаха, а 200 милиарда от замразените фондове на бившия режим ще бъдат получени от официалната власт в Триполи, а именно от ПНС. Разбира се, част от парите се връщат директно обратно в чужбина, присвоени от корумпирани представители на новата власт.
Това е днес Либия. А като добавим тежкото бреме на тираничното минало, което остави страната без гражданско общество и политически партии – условията не са никак благоприятни за избори, както ги разбира цивилизованият свят.
Глупаво ще е да се очаква, че напрежението между безбройните племена и банди ще се разсее след вота за законодателно събрание. Разоръжаването и демобилизирането на бившите бунтовници ще дойде само от името на силна, политически легитимна централна власт, а не от самите предпоставки за нейното учредяване.
Преходният национален съвет, с анонимността на много от членовете си, не разполага с доверието на хората, за да се наложи с такъв авторитет. В ПНС не вярват дори на „родна почва” в Бенгази.
Либия на “кота нула”, търси се следващият
За разлика от Тунис, където вече се проведоха успешни избори, след политически консултации и формиране на коалиции, бившата Джамахирия е в самото начало на този дълъг път. В Тунис дори ислямистите са единни и удържаха на предизборните си обещания, а либийските им събратя не могат да преодолеят личните конфликти, какво остава за постигане на политически споразумения.
Да, Либия се освободи от малоумната тирания на полковника, но е на светлинни години от изграждането на демократична алтернатива. А нито Великобритания, нито Франция, ни ООН ще построят светлото бъдеще за либийците.
„Строежът” на държави се оказа истинската слабост на либералния интервенционализъм. И мистър Камерън и мосю Саркози са показали, че им липсват концентрация, пари и политическа воля, за да свършат работата, както трябва. Повтарящият се провал обаче не им намалява апетита за нови конфликти – като този, който е на път да връхлети, разбира се, Иран... че кой друг?
