На 35 години тя започва отначало, сама в чужда страна, без нито една снимка или писмо от предишния си живот - само една оскъдна стая с голи бели стени. Но това е домът ѝ и първото място, което има за себе си след живот в сянка.
Чае-ран е сред многото жени, избягали от Северна Корея, след което стават жертви на трафик и сексуална експлоатация в Китай, където дисбалансът между половете е създал черен пазар на булки, пише Си Ен Ен.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Близо две десетилетия по-късно тя успява да избяга за втори път през Лаос и Тайланд. Но според експертите възможностите за други хора да поемат по същия път са се свили след началото на пандемията - което оставя неизброим брой севернокорейски момичета и жени в капан на робство.
Чае-ран има семейство в Северна Корея и син, който е оставила в Китай. Затова изданието крие самоличността ѝ и използва псевдоним, за да не навреди на близките ѝ.
Бягство и експлоатация
Първото си бягство Чае-ран предприема след завършване на гимназията. Назначават я на работа във въглищна мина.
Баща ѝ и повечето хора в селото близо до китайската граница се занимават именно с това, но тийнейджърката не иска да прекара живота си в тежък труд дълбоко под земята.
Тя решава, че иска да помогне на семейството си и затова, без да каже на майка си, заедно с приятелка напускат дома си с помощта на човек, който ги прекарва до Китай.
Но след като стигат от другата страна, двете момичета са качени в коли и откарани в Северозападен Китай, където им дават избор: да забавляват клиенти в бар или да се омъжат за китаец.
„Исках да се разплача, но знаех, че дори и да го направя, нищо няма да се промени. Осъзнах, че не мога да работя в бар, така че ми оставаше само една възможност - да се омъжа за китаец“, спомня си Чае-ран.
Така прави избора си и повече никога не вижда приятелката си.
А мъжа, който я е купува се оказва китайски фермер, осем години по-възрастен от нея.
„Не харесвах мъжа, защото беше нисък, но не исках да бъда продадена отново, затова си мълчах“, казва тя.
Жената е заведена в селото на бъдещия си съпруг, разположено в планините на североизточната провинция Хъбей, близо до столицата Пекин.
„Честно казано, те изглеждаха по-бедни от моето семейство. Къщите в селото бяха направени от кал и камъни, а прозорците нямаха стъкло, а тънка хартия“, разказва Чае-ран.
Много хора напускат изолираната си родина с надеждата да намерят свобода и възможности, но щом преминат китайската граница, са трафикирани. В едно от разследванията на базираната в Лондон организация Korea Future Initiative (KFI) от 2019 г. се твърди, че десетки хиляди севернокорейски момичета и жени са експлоатирани по този начин, включително някои от тях на 12-годишна възраст.
Мъжете са много повече от жените в Китай, което до голяма степен се дължи на бившата политика за едно дете и традиционното предпочитание на семействата към синовете. Според изследователи и организации, които помагат на бежанците, трафикантите на хора се опитват да запълнят този недостиг, като продават севернокорейски момичета и жени - някои от тях с цел брак, докато други са заробени в публични домове.
Според доклада след като жертвата влезе в принудителен брак, тя често е изнасилвана, не ѝ се дава друг избор, освен да има деца, и е принуждавана да се занимава с домашен или физически труд.
В други доклади на Държавния департамент на САЩ и правозащитни групи, включително Human Rights Watch, се стига до подобни заключения.
Чае-ран заяви, че така нареченият ѝ „съпруг“ не се е отнасял зле с нея, но от нея се е изисквало да му се подчинява и той я е представял като своя съпруга. В рамките на осем седмици след като е продадена, Чае-ран забременява. Тя казва, че не е искала да има дете от него и се е опитала да предизвика спонтанен аборт, но не е успяла и е родила син.
„Бебето беше толкова красиво. Когато видях красивото си бебе, промених решението си“, споделя жената и добави, че в един момент се е примирила, че ще живее в Китай до края на живота си.
Живот в сенките
Жертвите на трафик на хора като Чае-ран нямат голям избор. Китай смята севернокорейските бежанци за икономически мигранти и ги депортира принудително обратно в Северна Корея, където като предполагаеми дезертьори ги очаква затвор, възможни изтезания или нещо по-лошо, казват активисти.
Това принуждава бежанците да живеят в сянка, без правен статут или защита, често не могат да говорят езика и нямат възможност да се свържат с близките си у дома.
Няколко години по-късно семейството на Чае-ран и съпругът ѝ се преместват в близък град, където тя си намира работа като миячка на чинии. По-късно, когато започва да учи китайски език, тя работи в супермаркет, магазин за чай и като куриер за доставка на храна.
През този период тя се среща и с други севернокорейски бежанци в същото положение, чийто статут е публично известен в селото, казва тя.
Според доклада на KFI купуването на севернокорейска съпруга е „винаги известно на местната общнос“, но рядко се съобщава на властите. Някои местни жители твърдят, че в противен случай селото им не би оцеляло, предвид изкривеното съотношение между половете и намаляващата раждаемост в Китай.
Някои от бежанците в града, като Чае-ран, нямат документи за самоличност и живеят под прикритие от страх да не бъдат арестувани и депортирани обратно в Северна Корея - което означава, че често са лишени от възможности за работа, достъп до здравни грижи и възможност за свободно придвижване. Но някои други имат документи, които им дават по-добър достъп до ресурси.
Според изследователи и експерти властите в някои части на Китай са започнали да издават така наречените „разрешения за пребиваване“ на севернокорейски жени, омъжени за китайски мъже, срещу големи суми.
Това не са официални държавни лични карти, а по-скоро документ, използван от китайските сили за обществена сигурност за целите на наблюдението, казва Ким Чонг А, която е бивша севернокорейска бежанка, която е била трафикирана в Китай, а сега ръководител на организацията „Права за севернокорейските жени“ (RFNK).
Бягството
Синът на Чае-ран е единственото нещо, което я задържа в Китай през всичките тези години, но тя чувства, че не може да продължава да живее в изолация. Когато подхвърля на сина си, тогава 16-годишен, идеята да избяга в Южна Корея, той казва, че не иска да заминава.
Тя обаче намира връзки и през април миналата година и заминава до южната граница на Китай, без да каже нито на семейството, нито на сина си.
Чае-ран стига до Тайланд, където я предават на местната полиция и е заведена в тайландски център за задържане.
Служител на южнокорейското посолство помага за организирането на евентуалното пътуване на Чае-ран до Южна Корея, като посещава нея и други севернокорейски бежанци в ареста и им носи храна.
Нов живот в Южна Корея
В края на май Чае-ран най-накрая пристига в Южна Корея. Тя преминава през проверки за сигурност и прекарва известно време в център, който учи дезертьорите да се асимилират в обществото, преди най-накрая да започне новия си живот през ноември.
С финансовата подкрепа на правителството тя наема едностаен апартамент и си купува уреди като пералня и телевизор. Църкви и организации с нестопанска цел ѝ помагат да се сдобие с основни стоки като зимни одеяла, прибори и съдове.
Но дори и с подкрепата, приспособяването към живота в Южна Корея, често е трудно за бежанците.
Някои от тях описват, че се борят с културен шок, самота, безработица или лоши условия на труд, както и с враждебността на южнокорейците, особено през последните години, когато Северна Корея увеличи напрежението в съседните си държави.
През това време все по-малко дезертьори са пресекли границата, за да започнат нов живот. По данни на Министерството на обединението миналата година в Южна Корея са влезли само 196 севернокорейци - повече от предходните две години по време на пандемията, но рязко по-малко от нивата преди пандемията. А повечето от тези дезертьори са напуснали Северна Корея отдавна, като са останали в трети страни в продължение на години, преди да пристигнат в Сеул.
Засега Чае-ран планира бъдещето си. Тя се надява един ден да посети Китай като турист с новополучения си паспорт, за да види сина си, с когото е успяла да се свърже чрез своята снаха в Китай. Получила е сертификат за бариста, работи върху шофьорската си книжка и е подала заявление за участие в курс за грижа за ноктите.
Макар че може да е непосилно да започнеш отначало - особено в страна със социална стигма срещу севернокорейските дезертьори - тя е решена да се справи.
„Ще се изправя пред всичко. Наясно съм с дискриминацията срещу хора като мен в това общество, но колкото и да е лошо, ще е много по-добре, отколкото да живея в Китай“, казва жената.
