„Общност, основаваща се на върховенството на закона“ – така през 80-те години магистратите определят Европейската общност в едно от знаковите си решения. Съдиите са категорични: нито страните членки, нито институциите на днешния ЕС могат да избегнат контрола за законност на действията си. Всъщност, политолозите говорят за ролята на върховенството на закона в европейското обединение от още по-рано - от средата на XX век.

През 90-те и началото на новото хилядолетие тази концепция стана един от стълбовете на Европейския съюз в съвременния му вид. ЕС се дефинира като политически съюз, в който управленците на всички нива имат ангажимента да спазват законите и да носят отговорност за действията си. В Договора за Европейския съюз специално се подчертава, че законодателството в ЕС и членките му се приема с установени процедури, а не еднолично и за конкретни случаи.

Това е особено привлекателно за милионите жители на държави от Централна и Източна Европа, които десетилетия наред са живели в авторитарни режими, тоест на места, където управленската върхушка е над установените за останалите граждани правила и където решенията и законите са приемани по лично усмотрение.

Поставянето на върховенството на закона сред критериите за членство в ЕС при това положение изглежда естествено, но с течение на времето се оказа изправено пред екзистенциално изпитание.

Върховенство… но под условие

През 2007 г. България и Румъния влязоха в ЕС след дълъг и труден преговорен процес и – за първи път в историята на съюза, под условие да бъдат обект на мониторинг на върховенството на закона, реформата на съдебната система и борбата с корупцията заради съмненията на някои от страните членки, че нашата страна и северната ни съседка са направили достатъчно по пътя си.

У нас първите 15 години в ЕС дават немалко аргументи в полза на това, че европейците са били прави в съмненията си. Огромните очаквания някой друг да се оправи с нерешените проблеми у нас и в същото време да вкара в икономиката на страната ни милиарди се сблъскаха с реалността още в първите месеци.

Така се нагледахме на спрени фондове, спорни проекти от типа на стадионите в безлюдни села и множество управленски решения в изпълнителната, законодателната и съдебната власт, които поставиха под съмнение както ефективната защита на парите на европейския данъкоплатец, така и самото върховенство на закона в България.

Някои наблюдатели свързваха това с факта, че политическото семейство на управляващата на местно равнище партия се нуждае от гласовете ѝ в Европейския парламент и затова си затваря очите за лошите практики - без значение дали говорим за левица, или за десница. 

Такова беше обяснението и за един подобен, но много по-мащабен процес в друга държава от бившия Източен блок – Унгария, която влезе в ЕС без мониторинг и дълги години изглеждаше като по-добър пример за адаптация към новите условия.

Идването на власт на Виктор Орбан промени това. Политизиране на съдебната система, концентрация на медийна собственост около управляващите и попадане на бизнеси и държавни и европейски ресурси в ръцете на близки до тях олигарси поставиха Унгария в положение, което сп. „Икономист“ определи като „полуавторитарен режим“. Това се виждаше добре и в Брюксел години наред, но Орбан се ползваше с благословията на Европейската народна партия, защото евродепутатите му бяха с нея в ЕП.

Популистката консервативна идеология в Будапеща си намери естествен съюзник във Варшава, където „Право и справедливост“ по подобен начин се окопа във всички власти, докато печели сърцата на избирателите с лансиране на „традиционни ценности“ и громене на външния идеологически враг – европейският либерализъм, който, малко парадоксално, въобще е позволил източното разширение на ЕС, без което Унгария и Полша нямаше да получават милиарди европари.

Брюксел (най-накрая) отговаря

Управляващите в двете страни дълги години бяха в публичен конфликт с политическото ръководство на Европейския съюз, като това беше предимно за вътрешна консумация. Нито Полша, нито Унгария имаха сериозно намерение да скъсат с ЕС, а ЕС не можеше да скъса с тях – даже да иска.

Рамката за върховенството на закона от 2014 г. доведе до тромави процедури срещу двете страни, единственият резултат от които така или иначе би бил лишаването от право на глас.

Възходът на Тръмп, успешната популистка кампания за Брекзит и законовите промени в Будапеща и Варшава, които засягат пряко правата на милиони хора бяха студеният душ, с който ЕС се събуди за по-радикални действия.

Така през 2018 г. най-накрая официално беше предложено европейското финансиране за страните членки да се обвърже със спазването на критериите за върховенство на закона. Чак в края на 2020 г. това се превърна в решение, подкрепено и от Европейския парламент, и от Европейския съвет. То беше обвързано и с Плана за възстановяване след COVID кризата.

Анализатори, обаче, видяха слабости в новия механизъм. На първо място е голямото мнозинство, което е нужно, за да бъде оставена без еврофондове дадена държава, в която властта нарушава законите. Има и съмнения дали ще има достатъчно силна политическа воля за прилагането на рестрикциите.

Затова и някои политици и анализатори в ЕС искат да се направи по-сериозна крачка - тези, които не приемат правилата на ЕС, да има начин да бъдат учтиво изгонени от клуба на едни от най-добре живеещите държави в света.

Виктор Орбан, междувременно разлюбен от ЕНП, вече недоволства. Според него Европейската комисия не дава „зелена светлина“ на исканите от страната му 7,2 млрд. евро за възстановяване по политически причини.

Унгарският лидер смята, че страната му е наказана заради спорните законови промени, предизвикали масови протести на ЛГБТИ обществеността.

У нас планът също е „на трупчета“, но никой към момента не се оправдава с Брюксел за това. В същото време 78% от българите са на мнение, че достъпът до европейски фондове трябва да бъде обвързан с върховенството на закона. Едва 15 на сто са против.