Журналист на американския вестник „Ню Йорк пост“ разказва за срещата си с Джоел Стайнбърг – един от най-известните убийци на деца в Ню Йорк, осъден за смъртта на осиновената си шестгодишна дъщеря Лиза. В авторски материал, публикуван по повод 30-ата годишнина от престъплението, той описва вечерята със Стайнбърг през 2017 г. и опита си да го накара да говори за смъртта на детето.
През 1987 г. Лиза умира след жесток побой в апартамента на семейството в нюйоркския квартал Уест Вилидж. Стайнбърг е осъден за непредумишленото ѝ убийство и прекарва 17 години в затвора.
Три десетилетия по-късно журналистът решава да потърси Стайнбърг за интервю. Първоначално обаче не е сигурен дали срещата си заслужава. Какво би могъл да спечели човек като Стайнбърг от разговор с журналист?:
Главата ми пулсираше, кожата ми беше лепкава от студена пот, а стомахът ми се преобръщаше. От мъжа, седнал срещу мен, буквално ми прилошаваше.
Бях прекарал дни в опити да го убедя да се срещне с мен и сега, когато най-сетне бяхме седнали един срещу друг, едва ли можех просто да стана и да си тръгна.
Стайнбърг настоя да вечеряме в ресторант Sparks Steak House. Поръча си от всичко – супа, стек, омар, скариди, миди Сен Жак, месо от рак, моцарела и сладолед. За напитки избра уиски и вино.
Сметката не беше проблем – „Ню Йорк пост“ плащаше. Тя достигна близо 1700 долара по цени от 2017 г.
Още от самото начало стана ясно, че Стайнбърг има съвсем различна представа за това как трябва да протече интервюто. Вместо да говори за Лиза и за обстоятелствата около смъртта ѝ, той непрекъснато се връщаше към собствената си история. Говореше безкрайно за гениалността си като адвокат, за несправедливостите, които бил преживял, и за величието си, което светът така и не успял да оцени.
Неизбежно започвах да губя нишката на монолога му, но той сякаш винаги усещаше това. Изведнъж спираше и ме пронизваше с онзи смущаващ, изпитателен поглед.
„Следиш ли ме? Чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?“
Опитвах се да насоча разговора към Лиза. Той обаче неизменно го връщаше към себе си и продължаваше да говори с часове. Нищо от казаното не ставаше за публикация. Чувствах се по-малко като журналист и повече като задържан в тайна база на ЦРУ, където целта е да бъда пречупен, като ме принуждават да слушам как Джоел Стайнбърг говори за себе си.
Трудно е да се опише колко неприятен човек беше той. Отровното му присъствие сякаш се предаваше и на мен – колкото по-дълго седях срещу него и слушах безкрайните му опити да оправдае себе си, толкова повече имах чувството, че тази отрова прониква и в мен.
Неведнъж си помислих, че получавам съвсем малка представа за психологическия ад, през който е преминала Хеда Нусбаум – бившата партньорка на Стайнбърг, която също е била подложена на насилие от него.
Ако оставим настрана физическото насилие, какво ли е било да живееш с този човек и ден след ден, година след година да понасяш непрестанната му потребност да говори за себе си? Безкрайните монолози, назидателния тон, нуждата да доминира във всеки разговор, докато човекът срещу него просто се предаде?
Само седем часа в неговата компания бяха достатъчни, за да ми прилошее физически. Хеда е издържала 12 години.
Напуснахме ресторанта дълго след полунощ. Мислех, че интервюто е пълен провал, но на тротоара Стайнбърг, подкрепен от изпития алкохол, най-сетне беше готов да говори за Лиза.
„Психологически никога не приех смъртта ѝ. Мислех, че все още е жива“, каза той.
Аз не съм приел. Аз съм мислел. Всичко отново се въртеше около него. А когато най-сетне успя да каже нещо за нея, той използва думите си, за да прехвърли вината за смъртта ѝ върху лекарите.
„Тя почина, защото изключиха системите“, заяви той.
За журналистите често най-ценният материал е онова, което наричаме „злато“ – силно признание или разкритие. Отказът на Стайнбърг, дори 30 години по-късно, да признае, че е убил собствената си дъщеря, беше именно такъв материал.
Тогава защо имах чувството, че съм загубил нещо?
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
