Ал Бано – за музикалните върхове и бездните в живота

В главната роля в началото на новия сезон на „120 минути” влиза истинска световна звезда. Ал Бано Каризи отвори вратите на имението си специално за екипа на предаването, всъщност, той отвори сърцето си.

За музикалните върхове и бездните в живота Ал Бано говори с Вяра Деянова и оператора Кристиян Иванов в навечерието на концерта му в София на 5 октомври.

Представете си талант, по-голям от Вселената, представете си и болка, която  е по-голяма от безкрайността, представете си и вяра, която е по-голяма от всичко, което изброих до момента. Това е животът на Ал Бано Каризи.

Пътуването в този необикновен свят започваме от неговата Южна Италия. 

На неговата пейка, в Каризи ленд – земята, която купил и превърнал в приказно място за отдих точно до родното му градче – Челино Сан Марко. Там израснал и си обещал, че един ден ще стане велик артист. Семейството му било бедно, докато работил в градината на баща му, осъзнал, че когато се усмихваш, трудното отминава по-лесно.

„В живота имате две възможности – едната е да бъдете тъжен през цялото време, или да бъдете щастлив. Избрах най-добрия път – да бъда щастлив. Изразходвате същата енергия, но с по-добър резултат. Помня, когато ми казаха в болницата „Виж, Ал Бано, имаш рак” В този момент животът ми се срина. Очите ми паднаха и тогава си казах и какво ще промени ситуацията? Ако съм позитивен, ще разруша този рак”, казва Ал Бано.

– Кой сте Вие?
- Аз съм добър човек, понякога по-скоро момче, винаги се стремя да съм честен, добър баща, мисля, че съм и добър артист, и това е в общи линии.

Линията на живота на Ал Бано всъщност е една крива – високото е неспиращият и до днес успех на музикалната сцена – неповторимият му глас продава над 170 милиона албуми. Дуетите с бившата му съпруга Ромина Пауър и до днес са слушани по целия свят. Соловата му кариера днес носи не-по-малък успех.

– Винаги гледам пред мен, защото миналото си е минало. Уважение  към миналото, но бъдещето е важно. Винаги гледам в бъдещето.

– И какво виждате в бъдещето?
– Позитивен съм, през цялото време се опитвам да бъда позитивен. Стремя се да нямам лош и тъжен живот. Имам различни роли в живота, за да му се наслаждавам. Щастлив съм да бъда архитект – всичко наоколо е моя визитна картичка,  щастлив съм, че правя невероятно вино. Продавам над милион бутилки годишно, имам пълноценен живот. И да не пропускаме записите, музиката това е моят живот.

- Сега, когато сте тук, в прекрасното си имение, мислите ли за времето, когато сте били бедно момче, работещо в градината на родителите си, но с големи мечти за музика и с родители, които може би не са вярвали, че ще сбъднете мечтата си?

– Знаете ли, купих гора, 60 хектара, и си спомних, когато бях млад – отивах в тази гора и си представях, че съм малкия Тарзан, и сядах под сенките на високите дървета. Казвах си – един ден, каквото ще да става, ще стана певец. Искам да успея, не просто искам, имам, аз мога. Помня, когато написах първата си песен и хората, всички я харесаха. Бях ученик, композирах нещо и всички се влюбиха в мелодията.

На два километра от това място господин Доменико Модуньо през 59та спечели Сан Ремо с песента Воларе и аз си казах „Хм, ще бъда като него един ден”. И това стана. Помня, когато го срещнах за първи път в Рим, той ми се обади, беше 67-ма година, а аз бях номер едно в Италия, и той ме покани в къщата си, и започна да говори на нашия си местен диалект. Това беше най-невероятния ден. Имам снимка с него. Мога да кажа, че благодарение на Доменико Модуньо животът ми се промени.

Той беше моето вдъхновение, знаете ли, тези земи през 50-те бяха много бедни. Нямаше начин как едно местно момче да напусне този малък свят, но Доменико го направи.

– Най-големият урок, който получихте от него?
– Начинът по, който постигаш това, което искаш. Възможността да превръщаш мечтите в реалност.

Казвали му, че е перфектен тенор, но талантът му го отвел не на оперната сцена а пред вратата на Клана Челентано. Така се запознал с голямата сцена.

– Първата среща беше в Милано с Адриано Челентано. Той създаде един лейбъл – Клан Челентано. Под този лейбъл работеха много артисти и аз също попаднах там. Подписах договор с него. Направих концерт с него, а той беше номер едно по това време, а аз – едно момче от Юга. Това беше невероятен опит. Последва филм, хитове. Заради Челентано животът ми се промени за месец.

И до днес е благодарен на Челентано, но младият Ал Бано напуснал компанията на другия голям, за да излезе от сянката му. И срещите със световните звезди започнали една след друга.

– Беше първото идване на „Ролинг Стоунс” в Италия. Вече бях един от най-известните и ме поканиха да подгрявам концерта им. От Челентано към Ролинг Стоунс. Невероятни хора. Помня всеки път, когато излизаха от съблекалнята си, винаги с тях излизаше огромен димен облак. Първият път си казах: Много странна миризма, какво ли е това, някакъв парфюм от Лондон, а то се оказа марихуана... Мамма миа.

Най-голямата среща в живота на Ал Бано е тази с Ромина Пауър. Дъщеря на холивудски актьор Тайрън Пауър и на мексиканската актриса Линда Кристиян. Животът събира Ал Бано и Ромина на снимачната площадка на на мюзикълa Nel Sole през 1967 г. Той е на 25 г., тя на 16 г.

– Беше октомври. Най-голямата филмова компания в Италия продуцира филм за една много красива история – той е музикант, тя – едно момиче. Всъщност тя е Ромина Пауър. Не знаех нищо за нея, за живота й, за семейството й. Нищо. Тя също не знаеше нищо за мен. Но ден след ден, аз се влюбих в начина, по който тя присъстваше в живота. Беше напълно различна от другите момичета. Така, ден след ден, нещо се случваше, докато един ден не ми се наложи да пътувам от Рим до Болоня, и когато се върнах, тя изчезна.

Аз й се обадих и й казах: Ромина, аз съм в Рим. От другата страна чух – Ромина я няма. Аз разпознах, че тя ми казва това, но казах: Добре, чао. И тя изчезна за една година. Аз снимах още един филм, след това още един, тя се върна от Щатите и ми се обади една вечер. Каза ми: „Ал Бано, аз съм Рим, дойдох, за да те видя”. Мечтата ми се сбъдна.

– Очаквахте ли, че ще имате такъв успех като двойка на сцената?
– Вижте, всичко беше случайност. Направихме една песен заедно и тя се оказа много успешна. Поканиха ни на един европейски фестивал и пак случайно станахме номер едно във Франция. Нещо като чудо. Никога не си казахме: Пеем заедно, за да успеем. И после дойде "Шарзан", "Феличита"– бум след бум.

– През цялото това време останахте много земни, непосредствени, не витаеше около вас ореола на големите звезди.
– Не понасям глупавото държание на някои, на много хора от моята сфера. Бог е само един и на небето. Хората трябва да са хора, с крака, стъпили на земята, с добри мисли, затова не харесвам тези с носове в небето и аз никога не си позволих да се държа като звезда.

– Най-красивият спомен от времето, когато бяхте заедно с Ромина и децата?
– Пътувахме всички заедно – от Австралия до Япония, от Германия до Испания, Русия. През цялото време, всички идваха с мен.

– Цялата фамилия?
– Да, родителите ми също бяха с нас. Майка ми, тя все още е жива – на 95 години, баща ми, който почина, също идваше с нас навсякъде по света. Беше прекрасно. Минава моментът на сцената, красивото осветление загасва и, когато свърши, аз се връщам в апартамента в хотела и виждам светлините в очите на майка ми, баща ми, това е по-хубавото шоу.

– Кои са били най-смешните моменти с родителите ти по света. Двама души,  които дотогава не са напускали Пуля?
– Толкова много истории. Помня, баща ми беше беден човек, който цял живот е работил много. И веднъж дойде с мен в Ню Йорк, отседнахме в хотел Плаза. Беше седем дни с мен там. Един ден имах работа, прибрах се в стаята и видях как той пере дрехите ни в леген и беше опънал един парцал от прозорец до прозорец като простор. Онемях и казах: Татко, какво правиш? А той – Нямаше какво да правя и реших да свърша нещо. Не искам да харчиш пари за мен за пералня. Стига татко, казах аз. Беше толкова смешно.

Докато бяхме в хотел Плаза, когато вечеряхме и баща ми отивал до тоалетна, поглеждал надписите „Мъже” и „Жени”. „Мен” в Южна Италия на диалект означава гърди, а „Уоман” означава мъж. Така е в Южна Италия и той така си влизал в женската тоалетна, и така получил първия си урок по английски език.

От родителите си получава безценен подарък – вярата в Бог. Тя го спасява от болестите, от ужаса на най-голямата загуба, от суетата. Тя го среща и с една жена, с която са контактували малцина.

– Майка Тереза е кръстница на децата ви. Каква беше тази среща с нея?
– Помня, когато я срещнах, бях в Рим, в една църква. Тя се появи от една малка улица. Придружаваха я монахини и един лъч от слънцето я огряваше точно нея. Беше като филм. В лицето й видях светица. Дребна жена, но с огромно сърце. Всъщност, много голяма жена. И тя кръсти дъщеря ми Кристен.

– Какво научихте от нея?
– Тя не водеше диалози, само се молеше, и беше прекрасно.

– Как е възможно това?
– Не знам. Това беше нейният начин на живот. Срещнахме се няколко пъти. Веднъж в Индия видях какво прави и останах поразен. Жена с такова голямо сърце и хуманност.

– А как се осмелихте да я поканите за кръстница на детето си?
– Мой приятел я познаваше. Попита я и та каза, че е готова да направи това.

– А вие как се чувствахте в деня на кръщението?
– Незабравим ден, незабравим момент. Мечта, която стана реалност.

– Имали ли и сте момент в живота си, когато сте губили вярата си в Бог?
– Случи ми се за първи път през 1994 г., в началото на януари. Тогава, когато дъщеря ми Иления изчезна в Ню Орлиънс. Някой ми се обади от Ню Орлиънс, попитаха ме къде е дъщеря ми, наговориха ми разни неща. Аз само разбрах, че нещо лошо се е случило. Тя беше решила да пише книга, говореше пет езика, имаше страхотен ум. И изчезна в реката Мисисипи.

Отидох в Ню Орлиънс и ден след ден виждах как толкова много хора сноват нагоре надолу край реката. Разследваха, а аз знаех, че трябва да съм силен в този момент, по-силен от когато и да е преди. И осъзнах, че животът на дъщеря ми е свършил в реката Мисисипи. Тогава започнаха и моите колебания във вярата. Започнах да се питам защо, защо на мен, защо?

Не исках да знам нищо в този момент за религията ми, за Исус Христос, но в същото време нещо в сърцето ми започна да омеква. Усетих, че ако съм истински християнин, трябва да знам, че синът на Бог е бил разпнат, изгубил е живота си, и се запитах: „Ама, ти кого си мислиш, че си, за да те отмине теб горчивата чаша?”.  Така. Това беше най-лошият момент. Всеки ден се питах защо, мислех за Иления, питах се защо и сега, когато говоря с вас за това – в сърцето ми се отваря една рана.

През трагичната загуба през 1994 г. в Ню Орлиънс дуетът спира участията си. Година по-късно излиза последният им албум Emozionale. Излиза и новината за раздялата им - през 1999 г. Като причина за отчуждението посочват изчезването на дъщеря си.

– След това започна нов етап в живота ми. Разделихме се с Ромина. Тя искаше да се махне от това място, не искаше да остане, да пее. Всичко се промени. Аз започнах отначало. Срещнах нова жена. Имаме две деца. Толкова е странно. Ромина си тръгна заедно с двете ми дъщери и аз останах сам в къщата ни. Чувах гласове на призраци. Тишината не можех да я приема и си казвах: „Не искам да живея така. Искам нов живот”. И ето срещнах тази красива интелигентна жена, имаме син и дъщеря, и животът ми започна отново.

Разбира се, така и не се освободих от мисълта за дъщеря ми Иления, но така е в живота, има и върхове, и спадове.

В двора на Каризи ленд е построил църква. Всичко наоколо е проектирано от Ал Бано.

Обичам звука на тази камбана. Тази камбана беше на църквата в Челино, родния ми град. После свещеникът я продаде и аз я купих. И звукът винаги ми казва: „Хайде момче, ела на църква”.

– Колко често идвате тук?
– Зависи. Църквата е вътре в душата ми. Идвам и тук, но църквата е в сърцето ми, дори и когато съм в самолета, в гората, със семейството си. Хората идват и пишат писма до мен, послания.

Днес живее между Рим и Челино, Сан Марко. Тук на юг са туристическият му комплекс, вината, 94-годишната му майка. В Рим са децата му и съпругата му.

– Какво беше усещането да говорите с папа Йоан Павел Втори?
- Поканиха ме да пея в една малка църква. Поканиха ме със семейството ми. До този момент сякаш не познавах такава емоция. Имаше момент, в който трябваше да кажа нещо от Новия Завет и краката ми се подкосиха. Беше толкова специален момент. Той уж ме гледаше, но с поглед проникна в мен. Направи ми нещо като ендоскопия. Седем пъти пях за него и всеки път усещах тази емоция. Това разтърсване.

– Гледам снимките ви с толкова много знаменитости и се сещам за една ваша история с Майкъл Джексън, която е малко известна, а звучи като филм, като нещо, което не може да се случи наистина.

– Синът ми се обади и ми каза– Татко, подарил си песен на Майкъл Джексън? Отвърнах: Не, не съм.

Но неговата песен звучи точно като твоята „Лебедите на Балака”. Видя ми се странно. И сина ми ме помоли да чуя песента. Оказа се същата, моята песен. „Лебедите на Балака” са от албума „Либерта”. Този албум имаше огромен успех. И изведнъж през 91-ва се появява „Ю уил би деър” на Майкъл Джексън, абсолютно същата песен.

Обадих се на адвоката ми и той ми каза: „Действаме”. Започна дело и адвокатът на господин Майкъл Джексън ми каза, вижте не е възможно Майкъл Джексън да изгуби това дело. Ще ви направим предложение, на което няма да устоите и ще пеете заедно в „Арена ди Верона”, за да съберете пари за бедните деца.

Но след това Майкъл Джексън получи ужасните обвинения за педофилия. Толкова съжалявам, че това се случи с този велик човек и артист, и така, и нашият проект не се случи, но песента е същата. Има една разлика – аз я изпях през 87-ма година, а той през 91-ва. Невероятна история.

– Да оставим историята, какво е настоящето на Италия?
– Мисля, че Италия изживява един от най-лошите моменти в историята си. Велика нация с велика история, но хората правят много грешки и Италия се срина. Е, сигурен съм, че ще се вдигнем и ще върнем славните моменти от историята.

- Кога за последно се видяхте с Берлускони?
- Обаждам му се всеки път, когато пожелая. Той е мой добър приятел. И знаете ли, познавам го добре, той има добро сърце. Много добро сърце. Добър човек.  И ще се върне, сигурен съм, че ще управлява пак. Е, да, направи грешка с това момиче, той е човек.

Офисът му е изложба. Снимките нямат край. Спомените, срещи, семейство. Една лична история с много ярки участници.

– Тук около всички тези награди, снимки, спомени, мислите ли за това, че песните ви носят една енергия, която оперира душите на хората с поколения? Нещо като хирург на души.

– Не знам защо, но наистина това се случва и наистина ми харесва. Когато имам концерт, виждам хора от 5-годишни до 90-годишни и мисля, че свърших добра работа в живота си. Ето го резултатът.

– Какво ще ни подарите в България?
- Сигурен съм, че ще се случи нещо велико. Ще пеете с оркестър.

– Разбира се. С оркестър, с групата ми. Ще има и голяма изненада.

– Не знаете, но с вас имам нещо общо. Когато майка ми ме е раждала в родилната зала е звучала песента ви „Шарзан”. Така да се каже, присъствали сте на раждането ми.

– Това е животът. „Шарзан”. Велика песен, наистина.

– Красиво. Благодаря. Чакам ви в България.
– Добре. До скоро, България.