250 смъртни случая годишно: Какво се случва във френските затвори?

„Опитвали са се да се свържат с майка ми, но не са имали номера ѝ“, разказва Инес, чийто брат Азал е починал на 27 септември 2025 г. в затвора във Фльори-Мерожис. „Когато най-накрая са го получили, не са попитали дали тя е с някого.“ Същата вечер тя открила майка си покрита със синини - от болка тя се била удряла сама. През декември, когато посетила килията със семейството си, Инес разкритикувала служителите на затвора за безчувствения начин, по който са съобщили новината.

В местата за лишаване от свобода всяка година са регистрирани около 250 смъртни случая, като „повече от половината са самоубийства“, сочи годишният доклад за 2025 г. на Генералния контролен орган за местата за лишаване от свобода (CGLPL). Докладът отчита и увеличение на сигналите, свързани със смъртта на лишени от свобода - „11 през 2023 г., 15 през 2024 г. и около 20 през 2025 г.“ Липсата на прозрачност от страна на затворническата администрация често поражда съмнения. Понякога „семействата са информирани за случилото се със значително закъснение“, признава Доминик Симоно от CGLPL, цитиран от БГНЕС.

Липсващи данни за смъртните случаи в затворите

„Всеки месец администрацията публикува данни за броя на затворниците, но нищо не се съобщава за смъртните случаи“, подчертава френската секция на Международната обсерватория за затворите (OIP-SF).

В официалния вестник от 25 септември 2026 г. CGLPL публикува становище относно предотвратяването и управлението на смъртните случаи в местата за лишаване от свобода. В него се посочва, че „данните за смъртните случаи се проследяват неравномерно и не се оповестяват систематично“. Според CGLPL това пречи да бъде изготвена „цялостна картина на смъртните случаи в местата за лишаване от свобода“. Като пример се посочва Министерството на здравеопазването, което „не е в състояние да осигури пълно преброяване на пациентите, починали по време на или след принудителна хоспитализация“.

През 2006 г. Рош-Етиен Ното, който по това време работел като медицинска сестра в затвор, създава „Колектив на мъртвите в затворите“ - ежегодна почит към хората, починали през съответната година. Силно разтърсен от смъртта на млад мъж, той искал да привлече общественото внимание. Преброяването обаче е непълно и трудно за извършване.

„Това се дължи най-вече на пресата, която обикновено съобщава за самоубийствата. Затворник, починал от инфаркт, рядко попада в новините“, казва Ното. Важни източници на информация са и неправителствените организации и свещениците в затворите.

Мишел от организацията Ban Public, която активно работи за повишаване на осведомеността за смъртните случаи в затворите, е особено обезпокоен от големия брой самоубийства. „Тази цифра изчезна от годишните доклади... Това е истинско административно и политическо решение да не се говори за проблема и да не се предприемат действия“.

„Отношението към семействата не е подкрепящо“

На 11 юли 1996 г. Джауад Зауйя е арестуван в дома на родителите си в Мант-ла-Жоли. На 12 юли е изпратен в затвора в Боа-д'Арси, където 20-годишният мъж умира на 23 юли, задушен при пожар в килията си.

В онзи ден баща му отговорил на телефона. Началникът на затвора му съобщил за инцидента, причинен от друг затворник. Било му казано, че синът му е прегледан същата сутрин и че охранителят не е разполагал с ключовете за килията и помещението, където е избухнал пожарът, което е довело до забавяне на реакцията. Думите на началника на затвора останали в съзнанието му: „Уверявам ви, синът ви не е страдал, той е изпаднал в кома.“

В становището си CGLPL посочва: „Съобщаването на смърт на близки е особено чувствителен момент, с който не се борави достатъчно добре в местата за лишаване от свобода.“

След като научила за смъртта на брат си от майка си, Инес отишла в затвора. „Крещях, плачех и постоянно питах къде е брат ми. Никой не ми даде информация. Чаках повече от час, преди някой да слезе при мен.“ След това тя била приета от полицията.

„Чувал съм за семейства, които са научавали за случилото се няколко дни по-късно от адвоката си или чрез съобщение на телефонния секретар“, разказва Рош-Етиен Ното. „Отношението към семействата не е подкрепящо.“

Азал страдал от епилепсия от детството си и бил сам в килията, когато получил смъртоносен припадък. Това е заключението от аутопсията. „Възмутени сме. Това, което се е случило с брат ни, е неприемливо. Определени условия в затвора можеха да променят нещата за него“, казва Инес. Семейството е завело дело срещу държавата.

Подобно дело е водено и от семейството на Джауад Зауйя, което през 2008 г., с подкрепата на OIP-SF, е постигнало осъждане за проявена небрежност. Инес открила видео в телефона на брат си, на което той, докато е бил в друг затвор, се тревожи за живота си заради изолацията в килията. Оттогава тя разказва за случая в социалните мрежи.

Подобно на нея, Салах Зауйя също почувствал необходимост да се свърже с други семейства. След като създал организацията „Справедливост за Джауад“, той и други близки основали асоциацията FLIDD - „Семейства в борба срещу несигурността и смъртните случаи в затворите“. Той пътува из Франция, за да се среща с роднини на жертви. „Това, което ми разказват, е празнота - няма дори психологическа помощ, няма подкрепа, нищо.“

В самите затвори също липсва емпатия към лишените от свобода.

Там продължава да съществува и кодексът на мълчанието. Когато настъпи смъртен случай, „останалите затворници често остават в неведение“, според OIP-SF. Маел, който е лишен от свобода от четири години, си спомня за самоубийството на свой съкилийник. Без никаква информация затворниците били държани „шест часа на двора, на студено и под дъжда“. Не било организирано време за размисъл или вътрешно съобщение.

„Поискахме да положим венец, но дори не ни позволиха да кажем и дума на семейството.“

Рош-Етиен Ното се е сблъсквал с това и като медицински работник: „Когато затворник умре, затворническата система винаги го приема като провал по някакъв начин. Но вътре, когато работех там, ако имаше смъртен случай, никой не знаеше.“

По коридорите се разпространяват слухове, които се превръщат в основна форма на комуникация. Доминик Симоно отбелязва разлика в начина, по който се управляват подобни ситуации в различните затвори.

„На тези места, където има пренаселеност, където никой няма време за нищо и достъпът до здравни грижи е затруднен, винаги има нещо по-спешно, предполагам.“

Маел разказва и за мъж, който спрял да говори, след като чул как съкилийникът му се самоубива. Инес споделя със затреперен от емоции глас, че няколко месеца преди смъртта на Азал молба за разрешение да напусне затвора, за да се сбогува с умиращия им баща, е останала без отговор.

За Маел смъртта в затвора е по-тежка от смъртта извън него, „защото предизвиква други смъртни случаи, като епидемия“. Той обвинява администрацията, че прави невъзможно нормалното преживяване на скръбта.