Разкриването на присъствието на съветски ядрени ракети в Куба преди 50 години се смята за най-острата криза в историята на Студената война и един от най-опасните моменти в историята на човечеството от откриването на ядрения синтез насам. И до ден днешен международните наблюдатели, историци и съвременници смятат, че началото на Третата световна война през октомври 1962 г. се разминало само благодарение на шанса.
Десетилетия наред, американските историци описват овладяването на ядрената криза като най-голямото постижение на президента Джон. Ф. Кенеди. Примерът, който оставя той, често е даван като модел за подражание, когато става дума за лидерство под натиск. Наскоро дори действащият държавен секретар на САЩ Хилъри Клинтън сравни подхода на администрацията на Барак Обама към ядрената програма на Иран с „рисковата дипломация” на Кенеди.
Истината е, че в продължение на 13 дни през октомври 1962 г. бъдещето на човечеството се е намирало в ръцете на двама души - Джон Кенеди и Никита Хрушчов, всеки един опитвайки се да контролира ескалиращата поредица от събития.
Разтревожен от американския превес в надпреварата в ядреното въоръжаване и усилията на САЩ да свалят про-съветския режим в Куба, през месец май 1962 г. председателят на СССР Никита Хрушчов решава да изпрати близо 40 000 войници и 12 ядрени ракети на кубинска територия.
През целия период май-октомври 1962 г. Никита Хрушчов се опитва да убеди Вашингтон, че не може да става и дума за разполагане на съветски нападателни оръжия на територията на Куба. На 16-ти октомври американските лидери научават за присъствието на съветски балистични ракети на територията на Куба чрез снимки заснети от шпионски самолет U-2.
„Доминиращото чувство беше невероятна скептичност”, спомня си по-късно Робърт Кенеди, братът на президента.
Ходът на Хрушчов представлява пълна стратегическа изненада. Американските шпионски агенции не успявят да реагират на предупредителните знаци.
ЦРУ получава множество доклади от кубински информатори за съмнителни конвои придвижващи се нощно време, но разузнавателната агенция пренебрегва тези твърдения, залагайки на силно поддържаната теза, че Москва няма да се осмели да разположи бомба, толкова близо до Америка, разказва историкът Майкъл Добс в книгата си „Една минута до полунощ”, посветена на ракетната криза.
Американските ракети в Турция
Първата американска реакция е противоречива - в Белия дом, топ-генерали предлагат нанасянето на въздушни удари следвани от сухопътна инвазия на Куба, докато министъра на отбраната Робърт Макнамара и високопоставени дипломати предпочитат да морска блокада на острова, за да ограничат достъпа на съветски кораби и доставянето на още оръжия.
На 22 октомври, Джон Кенеди съобщава за ситуацията в обръщение към американските граждани и заповяда на въоръжените сили на САЩ да бъдат в повишена бойна готовност. Президентът пренебрегва съвета на генералите и заповядва морска блокада на Куба.
Разположени край Куба американските военноморски сили напрегнато очакват сблъсъка със съветските, когато малко преди да напуснат международни води, поучават заповед от Кремъл да поемат обратен курс. Ход, който дава глътка въздух на света.
Зад кулисите обаче, напрежението се покачва. Кенеди и Хрушчов търсят всячески изход от задънената улица, но усилия им са спъвани от кръстосващите шифровани телеграми, недоразумения и тромавата дипломатическа кореспонденция, която не позволява никаква директна комуникация.
Вечерта на 26-ти октомври, СССР предлага да изтегли ракетите си от кубинска територия, ако Вашингтон се ангажира официално да не напада Куба. На следващия ден обаче, Москва публично увеличава списъка с изискванията, добавяйки като условие САЩ да изтеглят и ракетите си „Юпитер” от Турция.
На 27 октомври, станал известен като „Черната събота”, американски разузнавателен самолет U-2 е свален над територията на Куба и съветниците в кабинета на Кенеди препоръчват ответен удар. Събитията изглеждат напълно извън контрол. Пентагонът подготвя масирана бомбардировка, следвана от сухопътна инвазия на 120 000 войници - операция сравнима с единствено с десанта в Нормандия през Втората световна война.
30 години по-късно, американците научават, че съветските сили са разполагали с дузина ядрени ракети с малък обсег на действие, способни да унищожат цялата американска инвазия, пише авторът Майкъл Добс.
В момента в който кризата достигна точката на кипене, двете страни успяват да се споразумеят. Компромисно, Вашингтон обещава да не напада Куба и тайно се съгласява да изтегли ракетите си от Турция, докато Москва обеща да изтегли всички свои войски и нападателни въоръжения от острова.
„Много години смятах, че Кубинската ракетна криза бе една от най-добре ръководената външнополитическа криза на миналия век..”, заяви на пресконференция в Хавана през 2002 г. тогавашният министър на отбраната на САЩ Макнамара.
„Сега обаче осъзнавам, че колкото и добре да се бяхме справили с кризата, до края на тези необикновени 13 дни, късметът изигра значителна роля, за да се избегне на косъм ядрената война.”
За бившия началник на кубинския отдел на КГБ, Николай Ленов, мирния завършек на кризата е равностоен на чудо: „Сякаш някаква божествена намеса ни помогна да се спасим.”
„Горещата” линия или „червения” телефон
Горещата линия на Студената война между САЩ и СССР се заражда по време на Кубинската ракетна криза, когато лидерите на двете страни осъзнават нуждата от директен канал за комуникация. Напрежението през октомври 1962 г. създава основата за опасни спекулации във всяка една от страните за намеренията на противника им, докато съобщенията от Москва и Вашингтон отнемат часове да бъдат превеждани и доставяни.
Писмото от 26 октомври 1962 , в което СССР излага алтернативен начин за излизане от кризата, е от получено американския посланик в Москва, когато във Вашингтон е едва 9:42 сутринта, но след като е преведено, предадено и разкодирано, то попада в Държавния департамент едва в 9 часа вечерта.
„Световният мир виси на косъм, но трябват около 12 часа, за да бъде доставено съобщение от едната до другата свръхсила” Пише Майкъл Добс в книгата си „Една минута до полунощ”. Дори след като съобщенията пристигат, „те били написани на завоалиран дипломатически жаргон, което пречи на автора да изкаже слабост или да признае грешка”.
За да ускорят комуникацията и намалят риска от ядрена война, двете правителства въвели „червения телефон” на 30-ти август, 1963 г. В действителност съоръжението не било нито червено, нито телефон, а телеграфна линия, през която можело да се предават писмени съобщения.
През 1970-те години, била добавена сателитна телефонна линия, чрез която можело двете правителства да обменят документи, карти или снимки.
Белия дом и Пентагонът винаги са пазели в тайна колко пъти е бил използван „червеният телефон”.
Лидерите използвани горещата линия по време на арабско-израелските войни през 1967 г. и 1973 г. и отново през 1979 г., когато е съветското нашествие в Афганистан. По късно били инсталирани други линии за директна комуникация между Москва и европейските столици.
През 1996 г., Китай установява „червен телефон” с Русия, две години по-късно и със САЩ. През 2005 г., Индия и Пакистан направили същото.
През септември 2011 г., САЩ предложиха създаването на директна линия с Иран, за да се избегнат евентуални конфликти около дискутираната ядрена програма. Техеран обаче отхвърли предложението.
По материали на АФП и Уикипедия.
