Стилът и финесът са две много важни неща. Или както ще чуете да казва Ричард Брансън в предаването днес, всеки успял човек трябва да слуша повече отколкото да говори. Защото добрият слушател в повечето случаи е добър човек, а добрият човек е този, който може да направи нещо добро за хората.

Според този оптимист със състояние около 40 милиарда долара, дори и викащите политици в момента да са модерни, ще дойде момент, в който хората отново ще започнат да търсят почтеност при своя политически избор.

Това ме подсети за събитията в България през отиващата си седмица.

Как за няколко години стилът се изпари от българската политика и ние всички вкупом слязохме до нивото на някаква махала. При теорията на махалата, най-шумните са най-познати, а тихите и добрите са аутсайдерите. В махленската кръчма се разказват шегички, неуместни и глуповати, дебелашки и брутални. България е махалата – шегички с жертвите на комунизма от някои млад политик, майтапче с евреите или на случилото се в „Бухенвалд”. През останалото време лафчета предимно на сексуална основа с хетеро и хомо елементи.

Шкумба, научи ги малко де... Кажи им някои виц, че да спре това страдание.

Стилът е нещо, което не се купува с пари, нито чувството за хумор. Ако ти липсват в живота, обикновено ти липсват и в политиката.

И не е най-страшното, че един заместник-министър вдига ръка в хитлеристки поздрав, а че ресорният му вицепремиер го оправдава с шегичка, която всъщност му реже главата до кръста. Така шегобиецът става шегоубиец.

Тук патриотизмът няма нищо общо – аз съм сред хората, които вярват, че най-силният патриотизъм е в делата, а не в думите. Да не позволяваш България да се разграбва повече по този начин, а не да декламираш по площади. В този смисъл ми е много интересно как новият министър на икономиката ще обясни сделки като тази с дипломатическия клуб в Бояна, която беше прехвърлена на младежите от Стара Загора. Той беше шеф на Агенцията по приватизация, може би знае. Нямах идея, че той е свързан с „Атака”. Ето ви още една шегичка, която не е особено смешна.

И Ричард Брансън, който напуска училище на 16 заради дислексията и хиперактивността си би завидял на подобна сделка. Така, че скъпи Ричард, жалко че остана само седем часа в София, ти каза толкова много, но можеше да научиш също ценни уроци за бизнеса. Дори и някои можеха да те разсмеят. Защото на нас вече не ни е смешно – устните се свиват в нещо като усмивка, но зъбите стиснати...