Българската княгиня Мария Луиза навършва 90 години. Тя посреща рождения си ден в родината. За годините на изгнание, завръщането в България и семейството ѝ - припомняме ви част от интервюто ѝ за bTV пред Кристина Баксанова и оператора Борис Пинтев.
Ваше Височество, ние се намираме се в кабинета на Вашия баща. Като деца имахте ли право да влизате тук?
О, да, разбира се, но той беше винаги зает и ние не влизахме просто така, когато ни хрумне. Виждахме го сутрин, на закуска. Винаги пиеше липов чай. Казвахме „Добро утро” и после ние имахме уроци. Учителите идваха тук да ни учат, а той тръгваше по работа- в София или тук. , Винаги когато идваше да ни види, беше голяма радост. Чакахме го, а той ни водеше на разходки, когато имаше време. За нас беше винаги сепциално, когато той дойде.
Все още има тайни около смъртта на Вашия баща? Кой се страхува от истината?
Има много теории, гадания, измислици, но засега, за жалост, нищо не е излязло наяве. Идвам тук от 1991 година и съм питала президенти и други хора: „Знаете ли нещо?” –„ Не.” „Знаете ли, кой разкопа баща ми тук от гроба и не го остави на мира?” –„ Не!” - Една стена от мълчание.
Как напуснахте България?
Аз бях на 13. Човек помни много. Често ме питат: „Как беше да тръгнете в изгнание”. Тази дума е токова голяма, едно дете не я разбира. И думи като „завинаги”. Това са думи, които едно дете не разбира. Знаехме, че тръгваме. Накъде - не го разбирахме. Като стигнахме в Истанбул, там беше световната преса с фотографи. Мама ни държеше за ръката. След това се качихме на един кораб и най-сетне стигнахме до Александрия, където баба и дядо италианския крал дойдоха да ни вземат.
Отидохме в английски училища без да знаем нито една дума английски, нито Симеон, нито аз. И той не беше ходил на училище, и аз не бях. Другите деца ни гледаха като странни същества. Но бързо човек се учи…Голям зор изкарахме в Египет. Но СЛАВА БОГУ и го казвам с големи букви – оцеляхме. Благодарение на майка ми станахме хора - Симеон и аз.
Как приехте решението на брат си да се върне в България?
Когато дойде моментът, той беше много щастлив да дойде тук и аз с цялата си душа го подкрепих. Аз бях първата, която дойте тук през май 1991-ва година. Знаете ли какво е да живее човек половин век и да си милее за Земята, за дома, за всичко. През 1982-ра година пътувах от Цюрих до Истанбул и прелетях оттук. Имаше слънце и видях отгоре кубетата на „Св. Александър Невски”. И ми стана страшно мило и си рекох – може би никога няма да ги видя пак. Но стана чудо и ето ме.
Като летях първия път от Мадрид до София получих вестници, български вестници. Да чете човек българки вестник в онези годени не ставаше. Ако някой ти прати стар вестник беше като една баница, докато стигне. Говореха български в самолета. За мен беше неописуемо. И вече като стигнах тук- да не говорим...
Как виждате ролята на царското семейство днес?
Всеки според силите си. Ето, моите деца например, когато има българско мероприятие и са поканени, винаги отиват. Ако аз не мога, те отиват. Знаят, че са полубългари.
О, да. Какво казва Евангелието - Каквото дясната ръка прави, лявата да не знае. Не обичам да разправям какво правя. Когато човек работи за една кауза - бедните, болните, там няма партии.
Бихте ли разказали повече за семейството Ви? У нас за него се знае малко.
Имам четири деца - три сина и една дъщеря. Първият - Борис се занимава с маркетинг в едно инженерно дружество. Женен е и има три деца. Вторият Герман живее в Канада. Той е вицепрезидент на Royal Bank of Canada. Има три дъщери. После Александра, която е женена за един португалец. Павел е най-младият. Той е електроинженер и работи в Сан Франциско. Има две деца - на три и на една година.
Какво от уроците на Вашия баща предавате на вашите деца и внуци?
Това, което всеки би дал на децата си – да се трудят, да помагат, да бъдат добри хора, да са свестни хора - това е, какво друго...
