Отбелязваме 80 години от спасението на българските евреи. Една от историите, които ни връщат във времето на страх и достойнство – разказват Теодора Енчева и операторът Огнян Кръстев.
За унижението Ивет Анави да носи жълта звезда си спомня синът ѝ - д-р Ели Анави. През 40-те години на XX век евреите у нас са длъжни да бъдат с отличителен знак и да спазват списък от ограничения.
„Да бъдат убити. Невъзможност да се пътува, нямаш право да излизаш по улиците, само два часа на ден и любовта между моите родители започва между 8 и 10 ч. сутринта по периферните улици на Пловдив. Това е част от преследванията, дехуманизирането на евреите“, казва д-р Ели Анави.
В нощта на 9 март 1943 г. евреите в Пловдив вече знаят, че депортацията от т.нар. стари предели на България е започнала. 22-годишната Ивет е повикана от родителите си да се прибере от София, където учи романска филология.
И се започва.
„Чува се шум в съседната къща на нейните вуйчовци, които са вдигнати, успяват да предадат съобщение, че най-лошото започва“, разказва д-р Анави.
Посред нощ изпращат младото момиче да търси помощ от председателя на търговско-промишлената палата в града Обрейко Обрейков. Никой не подозира, че тъкмо Ивет ще се превърне в първия глас на избавлението.
„Въпреки целия страх и паниката тя отива при г-н Обрейков, който на свой ред информира владиката, бъдещият патриарх Кирил и нататък историята е известна. Достойното поведение на митрополит Кирил, който защитава онеправданите, изпраща телеграма на царя и късно следобед на 10 март заповедта за депортация е отменена“, казва Анави.
Около година по-късно родителите на д-р Анави сключват брак и отново попадат под ударите на закона за защита на нацията. За да присъстват на сватбата им, всички гости казват, че отиват на погребение. Това е единствената основателна причина да излязат от домовете си.
„Те се женят на 2 юни 1944 г. Защо точно на тази дата - защото баща ми е получил призовка да се яви на 13 юни на гарата с една раница на гърба. Не е било ясно дали това е отложената депортация и просто са искали да бъдат заедно в ешалоните към Полша. Усещането е било за смърт“, казва мъжът.
Ивeт Анави доживява до 100 години. На 75 започва да пише за еврейската общност в родния ѝ Пловдив, за езика, културата и кухнята на сефарадските евреи. Издава 10 книги, последната планира да е за Холокоста, но не успява да я напише.
80 години по-късно за достолепието на първия глас на спасението на пловдивските евреи има кой да разказва.
