Българите поставят Тодор Живков между Иван Вазов и Хан Аспарух по принос за развитието на страната. Това показва проучване на Националния център за парламентарни изследвания. Васил Левски и Христо Ботев оглавяват тази класация.
Какво означава всичко това – обясниха в „Тази сутрин“ социологът доц. Алексей Пампоров и социалният антрополог Харалан Александров.
„Когато мерите компоти с компютри, е нормално да има такива резултати. Гледах методологията на изследването – то е с хубава извадка, но когато въпросите не са адекватно зададени, е нормално да има и странни резултати“, посочи доц. Алексей Пампоров.
Според него самата формулировка на въпроса „Кои личности са допринесли най-много за развитието на България“, също е особено и не бива да се съпоставят поетите революционери и държавници.
Цялото проучване може да видите ТУК.
Изследването показва, че лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов (1,2%) изпреварва Георги Бенковски (1,1%), Евлоги и Христо Георгиеви (1,1%), Васил Априлов (0,9%), цар Фердинанд I (0,8%), Петър Берон (0,8%), цар Калоян (0,8%) и княз Александър Батенберг (0,7%). След това се класира бившият външен министър Соломон Паси (0,7%), който на свой ред изпреварва Александър Стамболийски (0,6%), хан Кубрат (0,6%) и Григор Димитров (0,6%).
В рамките на същото проучване става ясно, че създаването на славянската писменост от братята Кирил и Методий и Освобождението от турско робство на 3 март 1878 г. предизвикват практически равен дял гордост сред българските граждани - с около 1% разлика в полза на славянската писменост.
Най-голяма гордост предизвикват българската история и природа, а най-голям срам - политиците, ниските доходи и демокрацията.
32,6% от запитаните отговарят, че биха се върнали във времето на управлението на Тодор Живков, ако можеха да избират в кой исторически период биха искали да живеят. 28,1% ще се върнат в демокрацията след 1989 г. 7,9% посочват, че не биха избрали да живеят в България, 7,9% биха отишли във времето на Борис III. 1,7% - във времето на Фердинанд, а 21,8% не могат да преценят.
„В изследването много ясно се вижда, че разделението „минало“, което е повод за гордост, и „настояще“ – което е повод за срам. За много хора управлението на Тодор Живков е дефинитивно минало дефинитовно. Той е друг свят, друга епоха и подлежи на митологизация. То не се оценява на базата на опит или на познаване на историята и това дава възможност да бъдат иконизирани образи от миналото. Предвид страховитата възможност на българите да намерят повод за гордост в настоящето няма да се изненадам след още малко работа в полето на съзнанието и избирателното помнене, Тодор Живков да се окаже сред иконите на българското минало“, посочи Харалан Александров.
„Изключително притеснително е, че настоящето е разказвано и описвано като пълен провал. Общности, които отказват да намерят повод за радост и гордост, за позитивна идентификация в постиженията на времето си, те живеят с фантазиите на миналото“, заяви той.
Какво още коментираха експертите и защо спред тях има проблем в изследването - чуйте във видеото.
