Александър Николов преборва 4 пъти смъртта и доживява своята 105-годишна възраст. Днес живее във Пловдив и рецитира на един дъх стихотворенията на Никола Вапцаров и Христо Смирненски.
Всеки ден Александър Николов слиза и качва 50 стълби, за да види слънцето и да се почувства все още жив. Ръцете му треперят, погледът му е премрежен, краката не го държат, но духът му все толкова силен, както, когато е бил на 20. А днес е на 105.
„Аз минах през иглените уши на живота минах, през иглените уши на живота минах, през огън и дим минах в живота”, каза Александър Николов.
Разказът за живота му сякаш излиза от страниците на роман. През 1918 г. семейството му бяга от македонския град Неготино и идва в България. Тогава е на 5 години и преборва смъртта за първи път.
„По пътя след Криволак ние сме били качени на волска кола, а след нас бягат две германски каруци – железни - и те бягат от фронта и се блъскат в нашата кола и всичко става ей така… Мен колата като ме хвърлила и до телеграфен стълб падам и един кон като пада, си удря гръбнакът в стълба. Пада и умира и веднага ме затиснал. Повдигат коня и ме измъкват, обаче аз вече съм задушен, главата ми виснала, краката ми виснали и започнали вече разтривки и заливали ме с вода и съм оживял. След това тръгваме пеш за България, майка ми носела мене. Аз, защото като двегодишен съм играл на едни струпани колелета от каруци и между спиците ми се хванал десният крак… до 5-ата си година аз не мога да вървя и затова, когато бягаме, ме носи майка ми.
Три години по-късно, по време на Войнишкото въстание, смъртта за втори път се е увила около тялото му.
„Започва една стрелба от Люлин, Витоша срещу цялото землище на Владая и всичко започва да бяга към Самоков, към Перник и в това число и ние. Майка ми видяла едно мостче на шосето и извикала на сестра ми, Боряно, дай тук ще се скрием и най-напред бутнала мен под мостчето. И това помня, че цялата ми глава в паяжина потъна и очите ми се затвориха. Около 2 часа е била стрелбата според данните на майка ми, ние под мостчето. Историята говори за 402-ма души убити там. Обаче ние под мостчето оцеляхме”, казва столетникът.
Преди да навърши своето пълнолетие семейството заживява в Карнобат. Той тръгва да търси работа в Бургас. Попада в публичен дом.
„Отидох там на работа и сервитьор, и бюфетчик, и всичко. Вторият етаж - стая за интимни срещи има – по американски направено. Всичката регистрирана и нерегистрирана проституция оттам минава. Аз държах ключа и който трябва да викам. За мен беше отвратително, аз бях младеж с идеали за живота, за човека, а тук попаднах в блато, блато на човещината, а есенно време вече зима започва, няма къде да отида. Изкарах там една зима”, спомня си Александър.
Малко след това става войник. В казармата изразява свободно идеалите си. Започва да привлича и други млади момчета към левите си убеждения, но те го отвеждат до третата му среща със смъртта, точно след преврата на 19 май 1934 г. Кимон Георгиев става министър-председател, отменя Търновската Конституция, разпуска Народното събрание и забранява политическите партии и революционните организации.
„Една вечер започват арести, арестуваха ни, започнаха ни кой по шамар-по два, кой вързан, мен ме вързаха на едно столче така и ме вдигнаха за краката и с бичове – бият, бият бият, страшна работа беше. На 20 години ме арестуваха и ме съдят на смърт. Прокурорът един час държи реч – майка ми на пейката, там и друга публика имаше, искаше да беси, но като изкарахме документ, че съм непълнолетен, не можаха да ме осъдят на смърт и айде… А големият зор е докъдето стигнеш до съда –инквизициите. Арестуват ме в сряда вечерта – четвъртък, петък, събота, неделя - няма хляб, няма вода – само бой и то бой по гърба, по гърдите, по краката, събуваш бос, с бичове. Вода няма, хляб няма. След 3-4 месеца ме закараха в Централния затвор и там вече се опознах с нови хора – там и учители имаше, и професори, и икономисти и селяни и работници имаше. Там започна моето ограмотяване фактически”, разказа Александър.
След като за пореден път надвива смъртта, го взимат в армията, където се пенсионира на 45, а по-късно става пчелар.
„Не съжалявам за нищо, живея с това самочувствие, че съм си запазил живота и здравето досега. Аз по болест в болница досега не съм влизал. Доволен съм. Затуй живея 105 години, защото съм се предпазвал”, сподели столетникът.
Пчелите почти го отвеждат до 5-та среща със смъртта, в тялото му жило забиват цял кошер с пчели. Но и днес част от рецептата му за дълголетие е именно медът.
„Два дена не знам дали може да ме разберете, чувствах се като жар, целият ми организъм, като жар се чувствах, въглен жар. Нищо не ме боли друго, на третия ден нищо ми няма. Та имам и това удължаване на живота – пчелната отрова. Това е голямо лекарство”, коментира Аллександър.
Днес живее сам. Всичките му наследници са живи и го навестяват почти всеки ден. Въпреки че приятелите му вече не са сред живите, продължава да ходи сутрин в близкото кафе, за да се срещне с нови хора и да си купи вестник. През юли ще навърши 106.
„Щом съм жив, щом децата ми са здрави, винаги, щастлив съм – не мога да кажа друго”, сподели Александър.
