През 1904г. в село Войводово има 411 жители – 215 от тях чехи, 100 словаци, 39 банатски българи католици и 57 православни сърби. От тях днес са останали само две семейства.

Снимка: Евгений Милов

Казвам се Людвиг Йосиф Коприва, на 80 години и 12 дена. Тук съм роден, родителите ми също са родени тук. Дедите и бабите 1900 година са се преселили. Войводово, докато бяха чехите беше страшилище, беше красиво всичко. Улиците чисти, белосано. Това беше цвете, цвете…” – спомня си Людвиг, последният наследник от чешките жители в селото.

Снимка: Евгений Милов

„Майка ми е словачка, а баща ми е българин и от този брак има две деца – едното съм аз и по-малката сестра. Прадядо ми е дошъл с една група чехи, за да огледат терен, къде да построят селище. Не знам точно какво ги е накарало да дойдат, но дошли са, заради земята и заради спокойствието, защото тук не е имало чорбаджии, които да властват и те да бъдат роби. Те са потърсили Фердинанд, за да устроят документално всичко, всичко да се узакони и да могат да получат официално земите. Той е бил много благосклонен, съгласил се е веднага. Разпоредил е на съответните органи - на инженери, на техници, да дойдат, да оразмерят, да оправят и да могат хората да започнат да строят“ – разказва Пенка.

Снимка: Евгений Милов

Архитектурата на къщите била дело на австриец.

Снимка: Евгений Милов

„Всичките дворове във Войводово са по 1 декар и 8 ара или улиците са прави. Всяка улица е по ширината 30 метра, дължината - 60 метра. Всички дворове са еднакви. Гледаха се по 2-3 чифта коне, 2-3 крави за мляко. Много кокошки, много гъски. Имаше една поговорка да не си гъска във Войводово, кон в Сараево и булка в Oрехово. Да не си гъска, защото скубеха гъските заради перушината. Правеха се завивки, юргани, всичко с пера. Живели са много добре. Тук беше плодородно, тук бяха ястъци - нали знаете какво е ястък, разсад за зеленчуковите градини“ – разказва Йосиф.

Снимка: Евгений Милов

В неделя някогашните жители на Войводово не работели. По обед се събирали на църква. В селото има запазени и до днес 3 църкви – православна, евангелистка и католическа. Следобед цялото село се събирало на гарата, за да посреща влака. Жените обличали най-хубавите си рокли, а мъжете с шапки и бастун. Особено събитие било, когато имало сватба в селото, а някога имало много сватби. Влакът спирал за 15 минути, за да могат хората, които пътуват, да се налюбуват на красивите булки. Днес гарата я няма, няма ги дори железопътните релси, няма го перона.

Снимка: Евгений Милов

„До 50-та, 60-та година не е имало кръчма, никой не е пил алкохол. На сватбата не се даваше алкохол. Бира не помня някой да е пил, вино не се правеше, не налитаха на пиене. Пиеха кафе, бяло кафе – мляко и малко кафенце – бяло кафе.“ – спомня си още Йосиф.

Снимка: Евгений Милов

За Пенка остават незабравими ароматите на ванилия, канела от бабините сладкиши.

„Ванилията, канелата – това е неописуемо. Техните сладкиши са изключително с мак – кифли, бухти, кнедли – всичко това е с мак. Мама поддържаше тази традиция и си сеехме мак вкъщи, продължавахме да правим тези сладкиши, но вече всичко отпадна…“ – разказва Пенка.

Снимка: Евгений Милов

И Пенка, и Людвиг никога няма да забравят как изглеждали улиците – изчистени, с дълги алеи от акации по тротоарите. Къщите измазани в бяло. От всяка къща се носели гласове, детски смях. През 50-те години всички тези семейства се разселват обратно към Чехия и Словакия, но оставят красивите къщи и подредени градини на следващите поколения, които да вдъхват живот по тези земи. На тяхно място идват да живеят български семейства от Кюстендилско, Михайловградско и Врачанско. 

„Нося много топлина, нося много спомени. Моята майка беше много сладкодумна, певица. Разказваше цветущо всяко едно нещо. От нея съм запомнила историята на Войводово. Аз съм се родила 50-та година, точно, когато те са заминавали. Била съм на 10 дена, когато те са отивали на гарата и мама ме е занесла с пухчето и всички там са казвали – тя ще бъде живата история на Войводово“ – разказва Пенка.

Снимка: Евгений Милов

„Чехите са си заминали, така мама ми е казвала, защото започнаха да се носят слухове, че земята ще се обедини, ще се образуват ТКЗСТ-а и това нещо ги е стреснало. Те са репатрирали земята си там, а тук на тяхното място идват тези хора. На тях им се раздава земя, тази земя, на която те са работили…" - добавя още наследничката.

Снимка: Евгений Милов

Семейството на Пенка остава тук, тъй като баща й е българин. Той не позволява децата му да заминат, затова й майка й остава. Семейството на Людвиг също остава в България, въпреки че няколко години живеят и в Чехия.

"Ние не заминахме. Татко беше работник в Чехия, 47-48-ма година. В Чехия беше много зле, нямаше ядене. Ние бяхме там със сестра ми, аз там започнах училище. Първо отделение и като си дойдохме тук, ме записаха Второ отделение, но аз като не знам български – нито букви, нито нищо и ме върнаха в Първо отделение. Тогава в Чехия беше зле и татко каза, че няма да ходим там. Не съжаляваме" - разказва Людвиг.

Снимка: Евгений Милов

От старите чешки къщи днес има едва 20 запазени, но спомените на Людвиг и Пенка не могат да бъдат заличени.

Снимка: Евгений Милов

"Тук имаше чешко училище. Учеше се български език и два дена през седмицата се учеше чешки. Имаше и чешки учители, от Чехия специално идваха" - добавя Людвиг.

Снимка: Евгений Милов

За Людвиг и Пенка е тъжно, че в селото вече няма млади хора. 

"По-рано пак се задържаше млад народ тук, докато работеше комбинатът, целулозният. Затриха комбината, няма работа. В село Войводово ходят 3-ма човека на работа в Атомната, други предприятия няма, няма" - казва Людвиг.

Снимка: Евгений Милов

След като остава в България Пенка се жени за българин. Създават си семейство. Тя става библиотекар. Людвиг се жени за българка, цял живот е бил шофьор – днес е щастлив дядо. Може би животът им е щял да бъде различен в Чехия или Словакия, но те избират България. За 100-годишнината на селото през 2000 година правят голямо тържество, посрещат много гости от Чехия.

Снимка: Евгений Милов

"Аз съм си чех и се чувствам като чех, говорим си вкъщи на чешки, децата ми знаят чешки, внуците ми знаят чешки. Чехия ми е на мен чужда, нали като погледнеш реално, тук съм роден. Хубава е Чехия и Словакия е хубава, но България си е по-хубава. Но според мен България не е това, което е била. Има доста да учим от Запада. Аз пътувам до Чехия по няколко пъти годишно, понеже зет ми е тираджия и превозът ми е безплатен. Той се казва Петър и му казвам: "Гледай Пепи, от тука до Видин, докато стигнеш пълна разруха, пълна разруха, няма посторйка, няма нищо. А като влезеш в Румъния, Унгария, Чехия, защо не са бутнали нито една цигла..." - споделя Людвиг.

Снимка: Евгений Милов

"Имам внук – той е студент в Германия и моята надежда е той за завърши и да се върне тук и да започне работа в България, а не там където е" - надява се Пенка

"Zítřek bude lepší než my dnes"/Утре ще бъде по-добре, отколкото сме днес, да вярваме в това, ама не знам..."

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!