В международния ден на децата обръщаме внимание към една организация, която се грижи за децата по целия свят. УНИЦЕФ е световен лидер в популяризирането и отстояването на правата на децата в над 190 страни, включително и в България.

Благодарение на нея те получават защита, подслон, медицински грижи, както и необходимите за всички топлина и внимание. Точно затова заедно с представителя на УНИЦЕФ в България, Кристина де Бройн, посетихме Общностния център за подкрепа на деца и семейства в Хасково, където те имат много важно и дало резултати участие.

Кристина де Бройн е отдала живота си в помощ на децата. Повече от 20 години е международен служител на УНИЦЕФ, като част от мисиите ѝ са били в Кот д'Ивоар, Сенегал и Шри Ланка. Работила е в централата на организацията в Ню Йорк и е била заместник-директор на офиса в Брюксел.

От 3 години е в България, но вече може да се похвали със сериозни резултати и у нас. Като обученията на служители, които помагат на деца със затруднения в развитието в Общностния център в Хасково.

Как разбрахте, че имено в Хасково имат нужда от Вашата подкрепа в центъра? Че точно тук трябва да концентрирате работата на Вашите колеги?

Снимка: bTV

Още преди години констатирахме, че в Обществения център в Хасково имат инициатива и полагат много усилия да развиват услуги в помощ на деца и родители. И пет години по-късно можем да кажем, че това, което са постигнали центрове като този тук или в Нова Загора, е удивително. Ние предоставяме основно обучения на персонала в центъра. Работим и с детските градини, с училищата, с личните лекари как да стимулират и следят за правилното развитие на децата. В УНИЦЕФ обръщаме специално внимание на първите 1000 дни от живота на детето. Те са най-красивите, със сигурност, но те са и от особена важност за растежа. Ние ги наричаме „прозорец на възможностите“. Те започват от бременността до навършването на 2 години на детето. Развитието на мозъка е с най-голяма скорост тогава. Невронауката казва, че невроните в този период се развиват във всяка една секунда. Това е магия. Затова казваме, че ни дава ограничена, донякъде, възможност да действаме. Вярвам, че работата по ранното детско развитие, която включва навременен скрининг, ранното идентифициране на деца с проблеми в развитието и домашните посещения – тази комбинация от медицинска и обучителна помощ е много силна и резултатите ясно го показват.

 

Как разбирате къде имат нужда от помощта на УНИЦЕФ? Чрез общините, чрез проучвания или чрез лични контакти?

Снимка: bTV

По програмата за ранна детска интервенция работим с пет общини в България. Но преговаряме с властите, че такава помощ е необходима навсякъде. Нашата работа се основава на проучвания, но инициативата на общините ни е помагала тези проекти да се осъществят.

Вие самата сте родител. Промени ли се отношението Ви към работата, откакто сте майка?

Знам, че ще ме разберете, защото и Вие сте майка. Родителството променя хората. Променя и бащите. Това да имам деца ме накара да гледам на работата си различно. Винаги съм била отдадена на това, с което се занимавам. На всяка мисия съм работила с цялото си сърце. Над 20 години съм обикаляла най-страшните места за деца по света. Но болката стана по-силна, предизвикателствата станаха по-големи да превъзмогна себе си. Винаги си казваш – „това можеше да е моето дете“.

На колко години са децата Ви и говорят ли български?

Дъщеря ми е почти на 10, синът ми е на 7 и определено говорят български много по-добре от мен.

Как изграждате това отношение на внимание към другите в тяхното възпитание? Правите ли нещо специално?

Силно вярвам в емпатията, в добротата и смятам, че те те правят по-силен човек. Животът на всеки предоставя изпитания и мисля, че е важно децата да го знаят. Важно е да съумеят да преживеят мъката. Да знаят, че трудностите ни правят по-силни и от тях учим най-много. Не се обръщаше на името си, не гледаше в очите, обичаше да върти някакви играчки. Вече знаех за самата дума аутизъм. На мен ми е първо дете и сравняваш с другите деца наоколо и виждаш, че той е една идея по-различен, въпреки че беше много мъничък още.

Как Ви се случи на Вас да обърнете поглед към доброволчеството?

Комбинация от факти, може би. Аз израснах в Нидерландия. Моите родители винаги са били отворени към чуждите култури. Баща ми беше корабен архитект и обикаляше целия свят. Разбрах, че има континенти много различни от нашия – разказваше ми за Азия, за Африка. Носеше необикновени храни оттам. Това определено зароди любопитството ми към света.

А първата Ви доброволческа мисия е още в училище, когато продавате картички с благотворителна цел!

Така е, бях на 10 или 11 години. В училище бяха дошли доброволци от УНИЦЕФ и ни разказваха за мисиите си в Африка. Завладяха ме снимките им с деца в училища там. И цялата моя отдаденост впоследствие започна от разказа на един човек една сутрин. А аз бях едва на 10 години! Това показва как се вдъхновяват децата и колко силно е това впечатление, което оставяме у тях всеки ден. Много важна за тях е всяка среща, всеки контакт, начинът, по който говорим с тях, по който им разказваме. Нашият разказ може да промени животът им.

Вие разказвате ли на Вашите деца за работата Ви? Вдъхновяват ли се от нея?

Да, определено! И тази сутрин пак ме разпитваха къде отивам. Важно е да им споделяме.

А съпруга Ви, сте го срещнали по време на хуманитарна мисия в Африка! Може ли да има романтика на такова място?

Да! Искам да кажа, че любовта може да се случи навсякъде. Никога не съм очаквала, че мога да намеря любовта на живота ми, докато съм на мисия, но ми се случи в Кот д'Ивоар.

Вие наистина сте били в „окото на бурята“, както се казва. Били сте на много тежки мисии, вероятно сега ежедневието Ви е по-спокойно, или поне се надяваме да е така. Но преди сте били там, където има истинска криза. Кои бяха най-тъжните очи, които сте виждали?

Има страшно много, които си спомням. Първите, които изникват в съзнанието ми са след цунамито, което последва от земетресението в Индонезийския океан. То удари Шри Ланка, Индонезия, Тайланд през 2004 година. Не мога да го опиша с думи. За един ден всяко семейство беше загубило някого. Майка, баща, дъщеря, син, чичо… Някои останаха без дом, училища бяха сринати. То промени цялото общество. Само тъжни очи срещах тогава. Помня имената на всеки, на когото се опитах да помогна. Всъщност ние бяхме в страната още преди да удари цунамито и след него. Затова успяхме да сме там още в първите секунди. Разбира се и мои колеги преживяха лична травма тогава. Това е много голямо изпитание – да се опитваш да помогнеш на другите, когато ти самият преживяваш голяма трудност.

Снимка: bTV

Виждали сте деца, останали без нищо. Деца, вървели километри, за да стигнат сигурно убежище. Какво научихте от децата?

Няма по-добър учител от децата, които те учат на устойчивост. Всеки път, когато говориш с дете, усещаш надежда. Винаги я има тази искрица в очите им, която ме кара да вярвам, че светът може да е по-добър. Това ми помага да продължа. Ето и тази сутрин беше такава. Когато знам, че мога да дам по-добра възможност за развитие на едно дете, това ми носи толкова сила и ме обнадеждава по изключителен начин. Това е магия. В много сложен свят живеем, но трябва да си припомняме тази детска надежда. Децата могат да ни научат да бъдем по-сплотени и да бъдем по-толерантни към различията ни в обществото.

Вижте още във видеото.

Продължи да четеш