Той пази завета на старите майстори: Как парче стомана се превръща в произведение на изкуството?

Повече от половин век Кирил Коликов превръща парче стомана в произведение на изкуството. Днес майсторът е сред последните, които пазят старите техники за ръчна изработка на ножове.

Преди да стане нож, е просто парче стомана. После минава през огъня, през длетото и накрая през ръцете на майстора. В тези ръце металът попада вече повече от половин век. И Кирил Коликов още помни всяка стъпка.

„Закалява се. Този тип са по-прости ножове – с около 100–105 операции, докато за другите, по-специалните, са между 130 и 150 операции. Трябва да ти мине през ръката, за да стане ножът“, казва Кирил Коликов.

Сто, понякога сто и петдесет пъти едно и също парче трябва да бъде докоснато, премерено, изрязано, гравирано, шлифовано. Машините тук са малко, защото според майстора между ръчно направеното и машинното няма просто разлика.

„Вие какво предпочитате – една везба машинна или ръчна? То няма прилика, за да говорим за разлика. Много е трудоемко. Трябва много да знаеш. Ръцете трябва да слушат“, казва майсторът.

Неговите започват да се учат още през 70-те години. Две години по-късно той вече е майстор.

„Майсторът каза: „Ти си готов да се явяваш на изпит“. Аз се разтреперих. Отидох в София, в специализирана държавна комисия. И чакам. Аз треперя да видя дали ще ми одобрят нещата“, разказва Коликов.

Одобряват ги. По думите му тогава става най-младият майстор в Задругата на майсторите на народните художествени занаяти. Следват изложби, медали, грамоти.

И признание от ЮНЕСКО, за което и днес говори с вълнение.

„Когато ми даваха наградата на ЮНЕСКО, аз поначало съм много сантиментален и се разплаках. Като казаха, че за Югоизточна Европа на мен се дава първата награда, се разплаках“, казва той.

Но най-важните му награди не са на стената. Те са на снимките.

„Както и да е, това са най-големите награди с внуците, защото, дай Боже, да сте семейни, да имате деца, да имат внуци, да видите какво нещо наистина те изпълват“, споделя майсторът.

Днес големите поръчки вече са останали назад. Коликов казва, че почти не работи за клиенти. Прави ножове за своите хора. Оставя по нещо от себе си на всеки.

„Всичките внуци имат, и дъщерите. После започвам на зетьовете. Нека да ме запомнят, защото това остава. Парите са средство за преживяване, но не оставят нищо след себе си. Докато това остава. И най-важното – трябва да ти се отдава, да работиш с любов“, казва Кирил Коликов.

И точно тук, сред ножовете, инструментите и спомените, се появява въпросът, който тежи повече от годините. Кой ще продължи?

Коликов може да покаже как от две парчета липа се прави класическата кания. Как ножът трябва да влиза плътно, но да не пада. Как се работи с кожа и месинг. Как са го правели старите майстори.

Знае как, иска да го предаде, но няма на кого.

„Много неща знам. И лошото е, че и двамата ми внуци никой не подхваща. Искам от сърце да го науча, да му дам. Класическата кания – само двама души можем да я правим. Не че е трудно, но трябва да видиш как става“, казва майсторът.

Не се учи само от книга. Предава се от човек на човек – както някога някой е показал на него. Коликов помни и друго от старите майстори – неписаната им етика.

„Един четвъртък е бил голям пазар в Пловдив, защото и понеделник, и четвъртък, и събота са пазари. Четвъртък бил големият пазар. Докато не продаде всеки по едно поне, другият не продава втора бройка. Да има хляб за семейството. Вижте каква етика е имало, неписана етика. Като някой започне да прави работилница, отиват да му помагат“, разказва Коликов.

Друг свят, но в неговата работилница част от него още е жива.

„Това е свободата и можеш да твориш. Това е, каквото си решиш. Занаятите – това е хубавото, че сме волни птици“, казва майсторът.

Свободни, но все по-малко. А докато ръцете още слушат, Кирил Коликов продължава да идва тук и да оставя след себе си нещо, което времето не може да похарчи.