Навършват се 81 години от спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Защо българските евреи макар далеч от родината си, не забравят този исторически момент, и идва ли краят на войната в Газа – разказва световноизвестният историк, политически анализатор и общественик Михаел Бар-Зоар.
Бих искала да започнем този разговор с едно място – село Горско Сливово, Ловешко, защо то е толкова скъпо на вашето сърце?
Това беше по времето на войната, аз бях 4-годишно дете и баща ми беше зъболекар в София, майка ми беше оперна певица и ни изселиха властите тогава в едно село в планината. И за мен това беше друга планета, едно разглезено хлапе от София, изведнъж попада в едно село. Няма течаща вода, няма електричество, няма павирани улици и изведнъж срещам истинските българи: хора, овчари, земеделци. Те ни приеха толкова топло, толкова човешки и за мене тези две години, в които живеех в Горско Сливово с българите, с децата, с животните с природата, бяха най-хубавите години в моя живот.
През 1948 г. заминавате заедно със семейството си, както и с други български евреи към Израел, спомняте ли си това пътуване с влаковата композиция?
Няколко месеца преди това беше създадена държавата Израел и ние заедно с 90 на 100 от българските евреи заминахме. И приятелите ни, българските ни приятели, и пациентите на баща ми бяха много обидени и казваха: Докторе, защо заминавате и баща ми казваше: Искаме да имаме нашата страна и те: България е вашата страна, това е вашата страна. Помня, че заминахме с един товарен влак - от София през Югославия до един загубен залив, някъде в Хърватско и оттам за Израел през залива. И от този влак стигнахме до границата, влакът спря за подписване на документи, ние бяхме около 1000 души.
С вашите детски очи как приемате това нещо, което се случва?
Представете си дете на 10 години, скачаме от вагоните, там имаше една прекрасна долина и стояхме с гръб към границата и с лицето към България и един човек започна да пее, един втори и един трети и изведнъж един хор от хиляда души. Те пееха „Мила родино“ и да видите 1000 души пеят мила родино и плачат и баща ми, и майка ми гледам сълзите и питам: Защо плачете и баща ми казва: Понеже напускаме една страна, която беше добра към нас, много обичахме България. И затова съм много щастлив, че на български има две думи, едното е отечество, другото е родина. Затова и до ден днешен има много голяма, много дълбока връзка между българските евреи и България. Идваме тук да виждаме България и се гордеем, че сме българи.
Как открихте чудния свят на думите?
Бях в Париж, беден като мишка, един студент и получавах една заплата от един вестник от 100 долара на месец. Това беше много тежко и имах семейство, имах жена и дете. Един ден ми се обажда една жена, тя казва намерих вашия докторат и искам да публикуваме вашия докторат като книга, за мен това беше чудо. Аз се съгласих…15 април 1964 г., в деня на публикуване на книгата, излизам аз на улицата в Париж и на всеки ъгъл, където има киоск за вестници, имаше огромни афиши с моят снимка. Изведнъж ставам прочут за един ден и ми предложиха един договор, за да пиша книги. Те ми казаха - ще можеш да пишеш каквото искаш, ще можеш да пътуваш, където искаш, до места, за които само съм чувал, Мачу Пикчу, Хаити, Виетам. Да обиколите света.
Вижте още във видеото.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
