Навършват се 81 години от спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Защо българските евреи макар далеч от родината си, не забравят този исторически момент, и идва ли краят на войната в Газа – разказва световноизвестният историк, политически анализатор и общественик Михаел Бар-Зоар.
Бих искала да започнем този разговор с едно място – село Горско Сливово, Ловешко, защо то е толкова скъпо на вашето сърце?
Това беше по времето на войната, аз бях 4-годишно дете и баща ми беше зъболекар в София, майка ми беше оперна певица и ни изселиха властите тогава в едно село в планината. И за мен това беше друга планета, едно разглезено хлапе от София, изведнъж попада в едно село. Няма течаща вода, няма електричество, няма павирани улици и изведнъж срещам истинските българи: хора, овчари, земеделци. Те ни приеха толкова топло, толкова човешки и за мене тези две години, в които живеех в Горско Сливово с българите, с децата, с животните с природата, бяха най-хубавите години в моя живот.
През 1948 г. заминавате заедно със семейството си, както и с други български евреи към Израел, спомняте ли си това пътуване с влаковата композиция?
Няколко месеца преди това беше създадена държавата Израел и ние заедно с 90 на 100 от българските евреи заминахме. И приятелите ни, българските ни приятели, и пациентите на баща ми бяха много обидени и казваха: Докторе, защо заминавате и баща ми казваше: Искаме да имаме нашата страна и те: България е вашата страна, това е вашата страна. Помня, че заминахме с един товарен влак - от София през Югославия до един загубен залив, някъде в Хърватско и оттам за Израел през залива. И от този влак стигнахме до границата, влакът спря за подписване на документи, ние бяхме около 1000 души.
С вашите детски очи как приемате това нещо, което се случва?
Представете си дете на 10 години, скачаме от вагоните, там имаше една прекрасна долина и стояхме с гръб към границата и с лицето към България и един човек започна да пее, един втори и един трети и изведнъж един хор от хиляда души. Те пееха „Мила родино“ и да видите 1000 души пеят мила родино и плачат и баща ми, и майка ми гледам сълзите и питам: Защо плачете и баща ми казва: Понеже напускаме една страна, която беше добра към нас, много обичахме България. И затова съм много щастлив, че на български има две думи, едното е отечество, другото е родина. Затова и до ден днешен има много голяма, много дълбока връзка между българските евреи и България. Идваме тук да виждаме България и се гордеем, че сме българи.
Как открихте чудния свят на думите?
Бях в Париж, беден като мишка, един студент и получавах една заплата от един вестник от 100 долара на месец. Това беше много тежко и имах семейство, имах жена и дете. Един ден ми се обажда една жена, тя казва намерих вашия докторат и искам да публикуваме вашия докторат като книга, за мен това беше чудо. Аз се съгласих…15 април 1964 г., в деня на публикуване на книгата, излизам аз на улицата в Париж и на всеки ъгъл, където има киоск за вестници, имаше огромни афиши с моят снимка. Изведнъж ставам прочут за един ден и ми предложиха един договор, за да пиша книги. Те ми казаха - ще можеш да пишеш каквото искаш, ще можеш да пътуваш, където искаш, до места, за които само съм чувал, Мачу Пикчу, Хаити, Виетам. Да обиколите света.
Вижте още във видеото.
