В Деня на независимостта на България ви срещаме с една независима личност, която с огромен талант, педантичност и и дисциплина стига да световните оперни сцени – оперната прима Райна Кабаиванска.
За цената на славата, силата да си независим и дебюта на сцената – едно различно интервю на Райна Кабаиванска пред Диана Любенова в предаването „Тази събота” по bTV:
– Г-жо Кабаиванска, за мен е изключителна чест да ви срещна, особено на този ден – днес честваме Независимостта на България. Честит празник!
– Честито и на България. За мен независимостта е най-важното нещо в живота. Това е моят лозунг – да си независим.
– Вие сте родена в царска България. В детството ви как се честваше Независимостта на България?
– Аз нямам спомени, да ви кажа право, и отпреди 20 години, а да имам спомени отпреди 80 е невъзможно.
– А по време на социализма? Чувствахте ли се зависима от онова време?
–Аз не се чувствах зависима, но се чувствах потисната, което е още по-страшно. Чувствах се наблюдавана, да не кажа, после, когато заминах – шпионирана, и от двете страни. Аз в началото пътувах с червен паспорт и червеният паспорт веднага слагаше вниманието върху твоята личност. В Италия веднага ми бяха прилепили например един началник от полицията. Аз ходех заедно с него подир мен на уроци при моята учителка. Една вечер влиза заедно с мен, иска да ме прегърне, обаче нали аз съм балканско чедо, независимо, и много жестоко му забих един шамар. И слава богу, че моята реакция беше такава, защото той така се стресна и се изплаши, че повече не го видях в живота си. Но така не стана например в Ню Йорк. Когато пристигнах за първи път да пея в „Метрополитън”, американците ми сложиха двама разкошни агенти от ФБР – единият отдясно, другият отляво. Така че аз гордо се разхождах по метрото с двамата агенти, влизах да си купувам българско сирене по магазините и те стоят и ме гледат. Слава богу, че не продължи много. Разбраха, че моята шпионска работа в края на краищата беше само едно пеене.
–А кога се почувствахте независима и трудно ли се отстоява това?
–Аз винаги съм била независима. Много лош характер.
– Напускането на България или връщането ви беше по-трудно?
– Напускането беше много пълно с мечти, защото през 1958 г. напуснах след завършването на Консерваторията. Тогава беше нещо невероятно да отидеш в Италия. С ходатайства, разбира се, с много познанства, както всичко става. Отидох при Вълко Червенков и му казвам: „Аз имам стипендия за Съветския съюз, ама искам да отида в Италия”. Той доста се почуди, но сигурно беше много уморен, защото вече беше в края на работния ден и ми каза с голям замах: „Хайде, отивай”.
– Кой откри първи Вашия талант?
– Това като че ли беше в гимназията, при г-жа Найденова, учителката по музика, която ме взе в хора на училището и аз си пеех солата, но винаги съм свирила и на пиано, така че имах някакъв музикален дар.
– А колко са важни първите 7 години?
– Първите 7 години са наистина много важни – семейството е нещо много важно, това ти дава корените, дава ти основата на живота и аз не съжалявам, че моята майка например ме възпитаваше с шамари понякога, много строго. Възпитанието тогава не беше толкова: „Какво искаш, детенце? Харесва ли ти това, харесва ли ти онова”, както са сега нашите отрочета и внучета.
– С какво си спомняте Вашия дебют на „Ла Скала” – усещането, емоцията, притеснението, страхът?
– Моят дебют в „Скала” беше случайност. Аз се явих на конкурса за млади певци, моята знаменита учителка каза: Ти си луда, там трябва ходатайства, познанства. Аз казах: „Абе, аз ще се опитам”. Отивам, пея пред комисията, става един възрастен човек и казва: „Това момиче след 2 месеца ще пее в „Скалата”. Това беше маестро Вото, един голям диригент. Даде ми едни ноти в ръцете:„Пей сега!”. Аз си ги изпях доста прилично и той каза: „Ти след 1 месец ще пееш в „Скалата”, сега веднага да се приготвяш много добре”. На мен не ми беше много ясно какво значи това. Това беше една роля в операта „Беатриче ди Тенда” от Белини с дебюта на Джоан Съдърланд в „Скалата”, така че беше голямо събитие, защото тя вече беше много прочута, голяма певица. Аз пътувах още с трамваи, таксито за мен беше някакъв грамаден лукс, живеех в една малка стая под наем, отидох да пея в „Скалата”. За мен беше нормално да пея, да ми дадат сцена, да ми сложат костюм, да ми сложат перука и аз бях в моите води.
След като свършва това първо представление в „Скалата”, аз бях сам-сама, нямах никого там. Чука се на вратата, влиза един много елегантен мъж и казва: „Аз съм представителят на „Метрополитън Опера” в Италия. Бихте ли желали да пеете в „Метрополитън Опера?”. Аз казвам: „Да, с удоволствие”. „Така ли? Хайде да се срещнем утре за обед?”. „Разбира се, с удоволствие”. Чука се пак на вратата, влиза друг елегантен мъж: Аз съм представителят на „Ковънт Гардън”. Бихте ли желали да пеете в „Ковънт Гардън”?. „Ами да, защо не?”. „Ами тогава хайде да се срещнем утре на обед”. Аз вече имах среща за утре на обед. „Ами тогава утре вечер да се срещнем”. „Но разбира се, с удоволствие”. И на другия ден аз имах двата договора. Даже много бързо отидох, след месец може би, да пея в „Ковънт Гардън” „Отело” с най-големите светила, но аз не си давах сметка.
– Постоянно казвате: „Не си давах сметка” . Кога си дадохте сметка какво се случва, кога осъзнахте, че всъщност сбъдвате мечтата си?
– Мечтите продължават цял живот. Аз не осъзнавах, че се реализирам, аз непрекъснато се реализирам. Аз съм човек без минало, не се връщам към миналото.
– Знам, че сте имали невероятни срещи във Вашия живот. Една от тези срещи е с Мария Калас. Имали сте възможност да работите под нейна режисура. Какво научихте от нея, „откраднахте” ли нещо от нея?
– Аз съм „крала” от нея винаги, защото тя беше моят идол. Когато се запознах с нея, тя вече беше в, как да кажа, западане на кариерата. Беше си загубила гласа. Тя беше жена с един невероятен инстинкт към пеенето, това е най-перфектната певица, която може да си представите. Когато тя загуби театъра, загуби музиката, беше просто като едно дете в мъгла. Не живееше повече. Тя просто си умря, защото не пееше повече.
– Другата много важна среща в живота Ви е с Лучано Павароти. Били сте близки не само защото сте пели заедно, а защото сте живели заедно в Модена. Каква е тази история с пирончетата, които той събира като талисмани?
– Джобовете му винаги са пълни с пирони, но пиронът трябва да специален – не прав, а изкривен, за да носи щастие. И като види някой крив пирон, се хвърляше и го взимаше.
– Кога за последно се видяхте с него и какво си казахте?
– Лучано беше много болен и аз знаех това. Вече беше на количка, не можеше да се движи. Тогава реших да му помогна. А на един певец как се помага? Отидохме при него с моите най-добри ученици и му пяхме. Аз му казах тогава: „Лучано, ние през ноември трябва да направим концерт с теб, хайде малко да се разпеем заедно” . Седнахме на пианото и аз започнах. И той започна да пее с мен от количката. После когато почина – ние вече знаехме, че няма спасение от тази болест, неговото семейство ме покани да пея „Аве Мария”. Беше доста мъчно да си поема дъх при тази препълнена катедрала, но най-важното – пред него. Когато свърши „Аве Мария”, просто се разридах.
– Как се пее със свито сърце?
– Със свито сърце може да се пее все пак, защото контролираш нещо, но със свито гърло не може да се пее. А свитото гърло идва веднага от емоцията.
– Сега Ви предстои нещо много хубаво и приятно и, разбира се, за всички Ваши почитатели в България. На 29 септември ще се насладим на гала концерта на Вашите възпитаници в Софийската опера и балета, а на 1 октомври в Бургаската опера. Как избирате учениците?
– Преди всичко като че ли като човек – да видя, че е едно добро дете, възпитано дете. Нахалниците винаги се виждат и се показват, така че имам много хубава връзка с моите ученици.
– Знам, че пътувате по света, за да ги подкрепяте от първия ред.
– Но аз съм и много буйна, защото непрекъснато им правя знаци и те се смущават: „Отваряй гърлото!”, „Закривай!”, „Надолу дишането”. Ние си имаме азбука.
– Има ли някаква разлика между майсторския клас към Нов български университет, който Вие правите, и другите Ви майсторски класове по света?
–Започва да се очертава вече един международен кръг, който се върти нашият клас в София, моят клас в Модена, моят клас в Академия „Киджана” в Сиена и това вече прави нещо като школа, както казва моят приятел Георги Текев, който с такава голяма обич прави този майсторски клас, че вече продължаваме 18 години. Да ви кажа право, сега вече във всеки голям театър пее човек, който е минал през тази школа.
– Ще се роди ли втора Райна Кабаиванска? Виждате ли я някъде сред тези възпитаници?
О, не искам да я виждам, в никакъв случай, всеки за себе си. Слава богу, в изкуството няма двойници.
