Вече пето поколение мелничар от петричкото село Беласица поддържа една от най-старите воденици у нас и не връща никого, който има нужда от прясно смляно брашно.
„По-високо от хляба – няма. Хлябът е на пиедестал. Без всичко друго може, но без хляб не може… според мен. Какво повече да кажем за хляба“, отбелязва Георги Балджиев.
Сгушена между снежните преспи и кестеновата гора на село Беласица, на няколко метра от вековен храм, се крие стара воденица. Тук всеки ден Георги – строител, бивш кмет и мелничар, отключва катинара, за да се отдаде на своето призвание.
„Воденицата е построена от моя прапрадядо – Трайко Балджиев. Той е роден през 1855 г. и е убит от турците през 1905 г. за това, че е давал по пет гроша на българите да не ходят да работят ангария на турците. Ангария – това е данък, който българите са били длъжни да дават, като са работили събота и неделя за турците, а през другото време са си работили за себе си. Гробът му се намира в черквата, защото е подарил мястото за построяването ѝ“, разказва отдаденият мелничар.
„След неговата смърт през 1905 г. воденицата е поета от неговите синове – от моя прадядо Спиро Балджиев. След него във воденицата влиза моят дядо Иван Спиров Балджиев, а след като почина – баща ми. А сега аз съм пето поколение наследник, който поддържа воденицата“, отбелязва още Георги Балджиев.
От думите му става ясно, че мелницата не е преставала да работи. „Едно време тук е имало около четири воденици, които са работили. В момента нито една не работи, само нашата. Другите са разрушени, не се поддържат“, посочва мъжът.
„Това е цяло събитие – аз да ти направя брашното. Отнема около половин час или един час. Така и дядо ми едно време е процедирал… и баща ми. Седиш отвън и чакаш, а моабета си върви, раздумки, па и ракийка си пийваш от време на време. Брашното си се мели от воденицата. Взимаш си брашното и се прибираш“, обяснява Георги Балджиев.
Целият разказ вижте във видеото на Цвети Петрунова, която работи по темата заедно със стажант-репортера Велислав Петров.
