Надежда Петрова, която вижда света от птичи поглед

Тя вижда света от птичи поглед – буквално. Избрала е не просто мъжка професия – тя отговаря за живота на стотици хора всеки ден. И за това всеки от нас да пристигне при близките си, дори това да е на другия край на света. Надежда Петрова е втори пилот на пътнически самолет. 

Вижте интервюто на Александра Кръстева:

–  Защо една жена решава да стане пилот?

–  Това да бъда пилот не е детската ми мечта. Това е едно решение което дойде, когато бях  на 18-19 години. Животът ме събра с много млади, прекрасни, умни хора, които бяха пилоти тогава или се обучаваха за пилоти, и така те формираха моето желание да бъда пилот. Около мен през цялото време се говореше за авиация. Те обясняваха кой полет как е преминал, къде как се кацнали, нали при какъв вятър, каква снежна буря. Слушах и попивах всяка тяхна история разказана и мечтаех да съм като тях и исках да съм като тях. Някои от тези хора в момента са пилоти в много големи компании и са командири на големи самолети и може би дори и не осъзнават каква огромна следа са оставили в мен и в сърцето ми. Така, че те са една от причините аз да пожелая да бъда пилот, но по това време аз бях студентка по „Счетоводство и контрол”.

–  Нещо съвсем различно.

–  Да, и единственият начин да станеш пилот беше да се завърши „Авиационна техника и технологии” в Техническия университет и аз нямах тази възможност по това време.  Две години по-късно обаче държавната поръчка за пилоти беше прекратена и в България се въведе т.н. лицензирано обучение за частни пилоти, както е в цяла Европа. Това беше най-големият подарък от съдбата към мен. И всъщност аз съм първият частен випуск пилоти на България.

–  Помните ли първия си полет?

–  Да, помня го все едно се е случило вчера. И всъщност това беше и първото ми качване на самолет. Беше полет от София до Будапеща. Спомням си емоцията и чувството в момента, но не помня никакви детайли от полета, защото бях много притеснена тогава. В момента, в който се качих на самолета и ние излетяхме мисълта, която беше в главата ми, че искам да изкарам по-голямата част от живота си тук. Когато започнахме да снижаваме самолета, си помислих за пилотите на самолета, тези хора са велики и искам да бъда като тях.

– Със сигурност с времето сте разбрали, че това е изключителна отговорност да отговаряш за живота на толкова много хора, не просто да ги преведеш от точка А до точка Б. Как, какъв характер, какво сърце трябва да има един човек за да се справи с такава отговорност?

– Отговорността наистина е голяма. Всеки пилот, когато започва в началото, когато завърши летателното обучение и започне в линейни условия, тоест като пилот в някоя авиокомпания, той има много малко опит, което е нормално всички започваме от някъде. И тази отговорност и напрежение са много по-големи. После с течение на годините, с опита, със сблъскването на най-различни ситуации и с летателни часове, това напрежение започва да намалява и вече след определен брой години става една съвсем нормална работа и това напрежение не се усеща така, както в началото. Ние всички преминаваме наистина една огромна подготовка, която е на световно равнище. Два пъти в годината минаваме тренажори и ние сме подготвени за всяка една от тези ситуации  и колкото по-подготвени ставаме, колкото повече време минава, това напрежение е много по-малко. Всеки един от нас знае, че изпълнявайки определен полет от точка А до точка Б, ние всъщност возим хора с най-различни съдби. Зад нас в салона возим бременни жени и малки деца, хора с най-различни проблеми, някакви заболявания. Има и много хора, които изпитват истински страх от летене, истински. Дори сме имали такива паник атаки, които хора са получавали по време на летене.

–  Как се справяте по време на такъв момент, когато човек наистина изпитва ужас от това, а вече сте в небето?

–  Тук идва и мястото на стюардесата, като цяло и на стюардите. Процедурата е следната: дава се кислород, успокоява се човека. Това е едно временно явление, което се преодолява. За щастие на мен не ми се е случило нещо много сериозно. И тук идва нашата задача да изпълним така  полета, че пътниците да изпитват максимален комфорт и всъщност, слизайки от самолета, да слязат спокойни и усмихнати. Това е нашата задача.

–  Имате ли ритуал преди полет, казвате ли си нещо преди да излетите?

–  Не, нямам ритуал и нищо не си казвам. Дори мисля, че ако има пилот, който има определени ритуали, и си казва подобни неща, не е много добре. Може би, ако се смята за ритуал, аз предпочитам да се явя 20 мин. преди часа ни на явяване, за да мога да пия кафе, да съм спокойна, спокойно да погледна полетните документи, а не в последната минута да бързам и да се явявам на работа с напрежение.

–  Има ли полет, който няма да забравите?

–  Да, никога няма да забравя първия ми самостоятелен полет. Когато започнах да се обучавам вече летателното обучение, след като бяхме минали теоретичното, програмата за летателно обучение включва първите 12 часа ние летим с инструктор, който на практика ни показва как лети самолетът, тоест всичко което ние на теория сме научили през това време вече трябва да го приложим на практика. Тези 12 часа той ни обучава да излитаме и да кацаме, и основно да се справяме със самолета.
След тези 12 часа идва друг проверяващ инструктор, който се качва с нас и ни проверява дали ние вече сме успели да се справим със самолета, дали сме се научили да излитаме и да кацаме и ни допуска до самостоятелни полети, в които инструкторът слиза от самолета и ние оставаме сами. Тогава се правят две самостоятелни излитания и кацания за деня и всъщност това е нещото,  което никога няма да забравя. Защото след първите ми две самостоятелни кацания аз кацнах и си мислех, че съм най-добрият пилот в целия свят и няма нещо, с което да не мога да се справя. С течение на времето и годините ми изглежда смешно, но чувството тогава беше точно такова.

– А не е било на страх или притеснение?

–  Не. Тогава адреналинът и емоцията са толкова силни, че ти не изпитваш страх. Единствената мисъл е как трябва да го направиш. Вече след като полетът е приключил, тогава вече е адреналинът е на по-ниско ниво, тогава идва истинската емоция.

– Как изглежда светът от високо?

–  Светът от високо е много красив. Усещането е за една свобода и извисяване над всичко земно в прекия и преносен смисъл. Гледките от  пилотската кабина са невероятни и не случайно ние всички колеги се шегуваме, че имаме най-красивия офис на света. Няма да забравя един полет до Москва, вечерен полет, атмосферата беше кристално чиста, а целият град се виждаше прекрасно , осветен. Това беше една от най-красивите гледки, които съм виждала.

– Къде е мястото на дома в този начин на живот? Когато по-голямата част от времето прекарвате в различни точки на света, а не у дома. Липсва ли?

–  Да. Много е труден балансът. Всъщност оказва се, че с течение на годините и до пилота остават хората, които най-много го обичат и ценят. Много е трудно балансирането между семейните задължения и работата, защото работата е на графици и ние работим на различни смени. Без значение дали е събота или неделя.  Най-често се случва по празниците да бъдем на работа и съм страшно благодарна на моето семейство, защото са до мен и ме подкрепят. Имам две деца, които имат нужда от своята майка. Но когато аз не мога да се справя, имам и баба, която успява чудесно да балансира моята липса.

– Колко най-дълго ви е нямало вкъщи или колко дни в един календарен месец?

–  Най-дългият период, в който съм отсъствала от вкъщи беше от около 50 дни. Работихме на времето за една чуждестранна авиокомпания. Това е най-дългият период.

– Как се справяте погледнато от женска гледна точка. Това значи, че безумно трябва да си обичате работата.

–  Да. Аз безумно много си обичам работата. А тя винаги е била на първо място. И някак се оказва, че хората около мен и те свикват, и се нагаждат спрямо моята работа.  Така че много ги обичам и благодаря за това.

– Чувствала ли сте се като жена в мъжки свят, като отношение и от колеги, и от пътници когато, чуят женски глас в кабината?

–  Аз лично не съм срещала такова отношение. Всички колеги знаят през какво преминаваме. Всички имаме една и съща подготовка. Никога от никой колега не съм усещала точно отношението – това е жена да знаете. Тук идва предизвикателството като жени, така да си вършим работата, че колегата като слезе от самолета да остане с усещането, че е той е летял с равностоен колега, а не с някоя жена.

–  А с пътници?

–  Да. Има най-различни ситуации, особено когато чуят женски глас от пилотската кабина. Те са по-скоро шеговити, напротив, когато слизат от самолета благодарят за прекрасния полет. Нормално е да има такива неща.

– И все пак по-трудно ли е на една жена да изгради себе си като професионалист в една професия, която смятаме за мъжка? Какво бихте посъветвали жените, които са тръгнали по подобен път и срещат трудности или недоверие, само защото са жени.

– Аз мисля, че това е едно крайно твърдение, че жената се приема като неравностойна, само защото е жена. Всичко е въпрос на доказване без значение пол, раса или произход. Жената трябва да се усъвършенства в професията, в която е започнала и да се държи адекватно за ситуацията и работата, която изпълнява. За мен всичко е въпрос на доказване и усъвършенстване. Защото всички жени всъщност живеем и работим в мъжки свят.

– Колко летателни часа имате?

–  Вече около 5500. От 2009 г. досега. За  10 години.

– Коя е любимата ви точка от света?

–  Италия. Аз много обичам Италия,  дори съм си мислела, ако трябва да избирам къде да живея, бих избрала там.

– А бихте ли правила нещо друго освен да бъдете пилот? Някой ден, след години?

– Дано не ми се налага никога, защото това е нещо, което истински обичам. Но много обичам да готвя, обичам вкусната храна. Ходила съм на прекрасни места по целия свят с прекрасни ресторанти. И така в главата съм си нагласила как трябва да изглежда перфектният ресторант като обстановка, обслужване, храна, напитки. Може би един ден ако не мога да се занимавам с авиация, бих поела собствен ресторант.