Участниците в първата мироопазваща мисия на българската армия в разрушената от Червените кхмери Камбоджа се чувстват забравени. Те настояват да бъдат признати като хора, които не са гурбетчии, печалбари или морално разпуснати, а като хора, които са си свършили работата по възможно най-добрия за условията начин.
Наскоро участниците в мисията създадоха и Асоциация на българските ветерани миротворци.
Мисията под егидата на ООН започва в началото на май 1992 г. 850 български „сини каски”, само след 45 дни подготовка, са изпратени в раздиращата се от гражданска война Камбоджа. Въпреки че мисията е обявена за успешна, в нея загиват 10 военнослужещи – четирима от вражески куршуми, а шестима – при нещастни случаи.
Двама от участниците в мисията ни в Камбоджа – Стоян Аламанов и Стефан Давидов, разказаха в предаването „Тази неделя” по bTV какво ги е мотивирало да заминат преди 27 години и как мисията е променила живота им.
„Бихме искали да видим най-сетне признание, че това беше една благородна мисия и независимо от жертвите, една успешна мисия, в която участваха преобладаващо достойни български воини. Те се справиха с трудности, каквито другите контингенти не срещнаха, защото имаха повече опит и бяха по-подготвени”, коментира Стоян Аламанов.
„Справихме се, особено в първата част, независимо от глада и лошите санитарно-хигиенни и климатични условия, независимо от логистичните и инженерни неудачи. Това беше една мисия на трудностите, която няма аналог в българската история”, отбеляза той.
Лично за него парите не са били основният мотив за заминаването. „Тогава бях 22-годишен младеж, почти нищо не знаех за Камбоджа. Имаше един руски атлас и съвсем малка извадка от някаква енциклопедия – това ми бяха всички познания относно това къде отиваме”, спомня си Аламанов.
„През 90-те години все още не се пътуваше толкова много навън, за мен беше интересно да видя светове, за които само съм чел в книгите. Отидохме с нагласата, че това е мироопазваща мисия, и не очаквахме да бъдем въвлечени в активни бойни действия”, допълва той. „В началото не може да прецениш кое е привлекателно и кое е отблъскващо, обзела те е някаква еуфория, всичко е ново и различно. Тревите, храстите и дърветата бяха различни. Няма да забравя първата нощ – най-стряскащото бяха геконите, жълти гущерчета, залепени по таваните, които издаваха невъобразимо стряскащ звук”, спомня си Аламанов.
Давидов пък призна, че за адаптацията му е помогнал опитът, който има в горите, тъй като е бил състезател по туристическо ориентиране.
Двамата участници в мисията коментираха и факта, че 71 са били отзовани по дисциплинарни причини, както и смъртните случаи, станали при странни обстоятелства – удавяне, катастрофа, прострелване.
„Аз бях от втория контингент, където съставът беше различен, подготовката – малко по-добра, дисциплината – също. Години наред вината беше хвърляна върху обикновения войник за всичко, включително и за лошата дисциплина. Твърдо съм убеден, че не войникът е отговорен, а този, който трябва да го обучи, да организира службата му и трябва да следи за неговата дисциплина”, каза Аламанов.
Той отбеляза, че подборът в първия контингент е съвпаднал с първата амнистия след демократичните промени и някои от състава са били следствени, а някои – наскоро амнистирани криминално проявени лица. По думите му е имало и много запасни войници, които са отишли там с чистата нагласа за гурбет, но не и войнска служба, но според него това са били по-скоро изключения.
„За да имаме 71 откомандировани, значи има основания”, каза Давидов, който е бил е заместник-командир на батальона. „Двама от моите подчинени се бяха запили в крайпътна кръчма, прибрах си ги, наказах ги и впоследствие бяха откомандировани. Не съм позволявал да се прави отстъпление от изискванията, държал съм дисциплината да бъде на ниво”, подчерта той.
В студиото събеседниците коментираха и трагичния случай, при който момчетата празнуват, когато нахлуват червените кхмери и откриват безразборна стрелба. Трима души са загинали, а други трима са ранени.
Аламанов заяви, че помни деня, но той самият не е бил участник в тези събития. „Много се изписа тогава за този ден. Истината е, че само преките участници могат да кажат какво в действителност се е случило. Случаят е доста тъжен и все още навява неприятни спомени у мен”, призна той. Според него митовете за пиянски оргии нямат много крепка основа. „Нашият батальон не беше рекордьор по дисциплинарни нарушения. Ние нямахме никакъв опит как се оповестява информация, как се защитава имидж. В тези години българските медии бяха агресивни и търсеха пикантерията, екзотиката. Изведнъж се породи тази лоша слава, а ние бяхме тотално неподготвени за това”, подчерта Аламанов.
След завръщането у нас е имало моменти, в които някои хора не са издържали психически. „Имаме хора, на които желаем да помогнем със създаването на асоциацията”, категоричен е Давидов, който съшо подчерта, че трябва да се промени отношението към участниците в мисията.
