Най-добрата акушерка във Великобритания е българката Валентина Бърнет. Тя получи престижното отличие в началото на месеца. Тя посреща новия живот. В ръцете ѝ са проплакали стотици бебета. Казва ни, че това е нейна мисия, а не професия.

Валентина Бърнет завършва специалност "акушерка" в Медицинския университет Варна. През 2003 г., на крехките 24 години решава да напусне България в търсене на по-добра реализация, защото заплатата от 158 лева тогава едва стигала. Започва от нулата на Острова - първо като социален асистент и медицинска сестра в домове за възрастни. Но с времето успява да сбъдне мечтата си.

Българка получи престижната награда „Най-добра акушерка“ във Великобритания

От 15 години Валентина работи по специалността си в акушеро-гинекологичната клиника на Университетска болница „Саутхемптън“.

Тази година тя печели престижната награда "Най-добра акушерка" на Великобритания.

Това е награда, с която и ние българите се гордеем.

Благодаря много, беше голяма чест за мен, голямо постижение за мен поради простата причина, че когато си чужденец в чужда страна според мен трябва да се доказваш още повече, двойно повече да докажеш, че няма значение откъде си. И можем да бъдем толкова добри, колкото и те.

Разкажете ни за момента, в който получавате наградата от един най-известните телевизионни кулинари във Великобритания Джейми Оливър. Той дори вади наградата от фурната, нали така?

Да, беше много интересно. Аз не знаех изобщо за което. Бях поканена за обща снимка. При което в моя случай беше Натали. Отидохме там. И ни най-малка представа, влязохме в зала, започнахме да приказваме и отникъде се появи Джейми Оливър. Беше голяма изненада. Мислех, че е шега. Просто не можех да повярвам.

На това видео, виждам, че не успявате да сдържите сълзите си. Какви бяха тези сълзи тогава?

На радост, на щастие, на благодарност. Гордост, че съм българка и показвам, че и българите сме много добри професионалисти и правим всичко от себе си възможно в сферата, в която сме.

На самата церемония по награждаването Вие посвещавате наградата на всички ваши колеги, които продължават да посрещат новия живот? Защо?

Професията е такава, че няма как наградата да е само моя. Ние сме един огромен екип и ние трябва да се поддържаме заедно, аз не мога да спечеля награда сама. За всички, които са на първа линия и се грижат за пациентите, няма значение колко е трудно да даваме всичко от себе си.

Вие бяхте на първа линия за бебето на Натали, жената, която Ви номинира за „Най-добра акушерка“. Разкажете ни как така се случи, че вие изиграхте важна роля в щастливия край на нейната история?

Много случайно. Тя е младо, 26-годишно момиче, бременно, в 39-седмица, когато колабира, приета е в болница, в принудителна кома. Правят цезарово сечение, където бебето беше дошло при нас с бащата. Тя беше подложена на мозъчна операция, за да се предотврати мозъчния кръвоизлив. Много трудно се е събудила, при което много неща тя не помни. И все още има леки проблеми с паметта. Но в момента Натали е добре, грижи се за детето си, започна да ходи на работа отново.

Просто дадох тази вяра и тоя кураж, от който те имаха нужда. Защото в случая не беше важна физическата помощ, грижата за едно здраво бебе е удоволствие, за всяка една акушерка. Ние жадуваме за здрави бебета и грижите са безпроблемни. Но в случая беше важно да дам тая емоционална и психична помощ на семейството, защото те бяха в много трудно положение. Защото Натали беше в много лошо здравословно състояние.

Имате ли и други подобни случаи в практиката си, които не са от обикновеното ви ежедневие?

О, случаите са много. Имахме една родилка, която беше в 31-ва седмица, с кървене, контракции и никакво разкритие. Ние нямаме право да преглеждаме жени преди 35-ата седмица, но в тоя случай това беше бебе №4 за нея и просто виждах, че нещата се случват. Само си спомням, че звъннах на родилна зала. „Ние идваме!“ И така не можахме да стигнем до родилна зала. Аз и портиерът почти изродихме бебето. Тя беше много уплашена милата, но бебето си беше добре.

На паркинга съм израждала бебе, зимата. Просто майката и бащата идват, няма свободно място за паркинга, обаждат се някой да дойде да им помогне. Аз в същото време пристигам за работа и чувам характерните звуци за една родилка и така. Родихме си едно бебе на паркинга. Адреналинът се вдигна много за началото на дежурството. Случаите са много.

Валентина разказва, че премеждията, през които тя лично е минала ѝ помагат да разбира по-добре своите пациенти и да се отнася с тях с разбиране. Защото през 2018 г. тя самата влиза в ролята на пациент - откриват 5-санитметров тумор в мозъка ѝ.

Имах главоболие. Не му обръщах внимание по никакъв начин. В началото си мислих, че е просто от стрес. Съвсем случайно отидох на очен лекар, оттам видяха, че десният ми нерв е увеличен. И така, след 3-4 дена се разбра, че имам тумор на мозъка една седмична терапия със стероиди. Имахме операция, при която в случая беше успешна. Но по-нататък се разбра, че са се появили още тумори, претърпях радиотерапия. В момента те са си там, не се уголемяват, не се увеличават и така. Продължаваш смело напред и нямаш време да стоиш и да се вайкаш. Животът е прекалено кратък, за да губим време да стоим и нищо да не правим.

Тази диагноза сякаш е променила погледа ви към живота?

Определено. Обърна ми живота на 360 градуса. Гледаш да обръщаш повече на внимание на хората, които те ценят. И да даваш всичко от себе си и да се радваш на всичко – от най-малкото до най-голямото.

Разкажете ни за онзи период от преди 20 години, когато решавате да напуснете България. Били сте само с 30 паунда в джоба си?

Точно бяха 100 лева. 2003 г. паундът беше 3.5. Дойдох уж за година-две. И тогава правех изчисления да си спестя парите и да си купя жилище и да работя каквото съм обичала. Когато си на 25 години, заплатата ти е супер малка и още разчитах на родителите си, просто колкото и да ми беше мъчно и за родителите, и за приятелите, знаех, че трябваше да направя нещо, защото не можех да продължавам по тоя начин.

Плановете на Валентина да се завърне в родината се осуетяват малко след като е заминала на Острова, тъй като там среща бъдещия си съпруг - Уилям. Така, тя решава да остане във Великобритания.

Вие сте майка на две дъщери, близначки, как се казват?

Яна и Мария. Имахме споразумение с моя съпруг – ако са момичета да са с български имена, ако са момчета – да са с английски. Защото той е англичанин. Та така де, Яна и Мария.

Видях много хубава тяхна снимка, те са облечени в народни носии, а Вие сте написали: Може да сме във Великобритания, но България е в сърцата ни.

Така е, така е. България си остава дано да остане и в техните сърца. Аз постоянно се старая и се мъча да им говоря на български. За съжаление, техният български не е такъв, какъвто аз бих желала да е. Ходиха и на българско училище тук, но за мен не беше важно чак толкова много езикът, колкото традициите, ритуалите, какво правим на Коледа, на Великден, на Цветница, на такива важни празници в България.

На вас какво ви липсва от България?

Аз съм израснала в Добруджа. Честно казано, си взех това, което искам, тук. Моите баби и дядовци са били на село, само ако ми видите градината тук – с лозите, с чемшира, с лавандулата. Липсват ми приятелите, липсва ми семейството. Това ми липсва. Друго не ми липсва за съжаление. Много неща ме болят, когато се прибера в България и натъжават. Понякога си мисля как се живее въобще там. Просто там нещата даже са по-скъпи от тези в Англия, заплатите са малки. Натъжава ме бедността, това ме натъжава, че имаме толкова много хора с толкова много потенциал и недобре заплатени. Натъжава ме това, че толкова много българи, включително и мен, трябваше да емигрираме и да сме в чужда страна и да започнем буквално от нулата.

Какво е посланието на най-добрата акушерка във Великобритания към всички акушерки, които работят тук, в България? Какво бихте им казали?

Пожелавам им да са по-смели, да имат глас, пожелавам на Българската асоциация да погледне какво става в други страни и да дадат на тези професионалисти малко шанс за изява. Мисля, че цялата структура да бъде променена. И им пожелавам да са щастливи и да си обожават професията. Защото да си акушерка, не е професия. То си е призвание. Или го имаш, или не.

За финал, винаги задавам този въпрос, на личността, с която разговарям – А коя е личността, на която пък се възхищавате Вие?

Личността за мен може би е моята майка. Тя милата много ще се зарадва. Аз съм едно дете, винаги съм желала да имам брат или сестра, бях на 7-8 години тя ми каза, че това няма как да се случи, обясни ми защо. И тогава аз реших, край, аз ще съм акушерка. И ще направя всичко възможно това, което се е случило на моята майка, да не се случва на мен. И така, аз никога съм нямала други желания за никакви други професии. Благодаря на моята майка, която много ми липсва. И много я обичам. И на тоя баща.