Седмица преди изборите "2 в 1" ви срещаме с българи, които са убедени в смисъла на гласуването, ценят членството ни в Европейския съюз и осъзнават важността на това кой ни представлява в европейския парламент.

Тя намира смисъл в писането, рисуването, фотографията и срещите си с хора. Прави изложби. Родом е от София. Животът ѝ минава между Женева, България и Рим. До 2000 година работи като преводач от френски език.

Водена от интереса си към старинните процеси, учи фотография. Описва се като търсещ човек. През обектива на Леда може да намерите красота дори в стените и ъглите. 

„Точно тази скулптура на нашия скулптор Георги Донов е един символ, който пък е малка препратка към 91-ва година, когато Соломон Паси символично покани в трабанта си тогавашния секретар на НАТО. Тук е символът на София, символът на онази Европа, за която са се борили възрожденците, символът на една епоха, която бива заменена с една друга, която ни държа 50 години и още не ни е пуснала“, казва Леда Паташева, фотограф и художник.

Понеже ще си говорим за свободата на избор и за смисъла на избора – какво е свободата за Вас?

Леда Паташева: За мен свободата е онзи дар, който не ни е даром винаги даден. Мога да кажа, че е най-ценното, с което едно човешко същество разполага, ако разполага с него. Бях на 18, покани ме на гости мой много близък роднина, отидох на гости за две седмици и останах няколко години в Женева. Помня времето – 92-ра година. Когато заминавах, имах еднократна виза, тримесечна за посещение. Помня първото ми идване до София, когато трябваше да си извадя транзитна виза през Австрия. Тогава пътувахме с автобуси. Помня много добре как чаках три денонощия за транзитна виза пред австрийското посолство. Накрая заснех хората, които пълзяха по оградата... Подарих им я и си пожелах на себе си това скоро да свърши, защото беше унизително, беше изключително, беше като опашките за млякото и хляба малко… Ето това е разликата на избора, който сме направили политически в последните години. До 2007 година бяхме в това положение.

В Женева с какво се занимавахте основно?

Леда Паташева: В Женева учих, избрах си литература, след това специализирах техника на превода, като всеки студент си бях намерила допълнителна студентска работа, имахме стаж към ООН, който беше в момента, в който специализирахме превод. Това беше мястото, което 6 месеца всеки ден посещавах и си казах – никога, нито ден повече на такова място.

Снимка: bTV

Пространството се оказва тясно за духа ѝ разказва още Леда.

Коя беше първата Ви работа, която истински желаехте?

Леда Паташева: Може би близо 10 години по-късно, когато започнах да развивам едно малко местенце, което беше първата галерия за съвременна керамика, абсолютно различно от това, което бях учила, в София, все още я има, други хора се занимават с нея. Там ми беше сърцето. Една голяма част от ежедневието ми, от навиците ми са свързани с това да посегна ако не към фотоапарата, то към телефона. Дори последната ми изложба я направих изцяло с телефон за хората, които гледат постоянно и забелязват детайлите, рисуват, снимат. И рисувам, и пиша, все още превеждам, когато се налага. Снимането ми е най на сърце. Досега не съм си позволявала да снимам природа, защото нямаме този сензор, това измерение го няма във фотографията, защото докато си говорим с Вас, чуваме една птичка, която пее, това не можем да го пресъздадем. Напоследък виждам, че бих могла да намеря пътя към онова, което е отвъд нас, нетленното и това е природата, която ще я има и я е имало и преди нас.

Снимка: bTV

А какво ви отвежда в Рим преди 4 години?

Леда Паташева: Отведе ме животът. Поканиха моя съпруг да бъде нашият посланик към Светия престол. Той като посланик си имаше своите стриктни функции, но и съпругите на дипломатите не стоят без работа, стига да искат да са активни. Специално към Светия престол има изключително развита система за социални програми, към които аз на драго сърце се включих. Имаше борд на директорите, станах част от този борд на асоциация WAWA, сега е WASA, моят ресор беше културата, но както е културата така сме раздавали храна по време на пандемията, имали сме срещи с общности, които са буквално забравени от целия свят. Хора маргинализирани, хора, които са изпаднали от обществото отдавна и имаше общности към сестрите на Майка Тереза, които ги бяха подкрепили. Даваха им подслон, хранеха ги и тук ние бяхме в подкрепа на тези ежедневни грижи. Включително се срещнах с една българка. Постепенно се сближихме, говорихме. Беше много тъжна история. Жената вече беше психически страдаща, имаше нужда от лечение и там, където беше настанена, имаше 15 жени от цял свят, включително и италианки и такива, родени в Рим. Лично аз съм участвала с над 30 реализирани проекта, което са за мен едно голямо училище по човечност.

Продължи да четеш