Къде създава първите си шедьоври Леонардо Да Винчи? Самотен ли е бил Едвард Мунк, докато рисува „Викът“? Тези и още интересни факти ще разберете от интервюто на Цвети Петрунова с известния биограф Атле Нес, който дойде в България за панаира на книгата.
– Несъмнено един от най–великите творци на италианския Ренесанс е Леонардо Да Винчи, чиито основен биограф сте. Доколкото знам той е бил доста конфликтна личност, но с какво успя да ви изненада?
– Знаете ли, написал съм доста биографии и мога да кажа, че всяка велика историческа личност е изградена от конфликти. Защото за да създадат своето изкуство така както са си го представяли, несъмнено е изниквал спор с досегашните норми. В началото винаги е имало недоверие към твореца, към новото. И с Леонардо е било така. Много често благородници му поръчвали картини, които след като да Винчи е рисувал са били неприемливи за тях. Но той не приемал тяхната критика и продължавал да следва само и единствено своя стил.
– Какво открихте, ходейки по неговите стъпки около родното му място векове след като именно там той е създавал едни от най–великите си произведения?
– Основна задача на биографа е да създаде връзката между автора и картините му и да ги пренесе в съвремието. Да уповавам се на разкази, писмени доказателства и исторически факти, но всяка една биография е до голяма степен интерпретация на самия автор. Минало е толкова време и аз действам така съставям една обща картина на героя и след това просто сядам и пиша, и пиша. Стремя се към максимална достоверност, но няма как да не намеся и своя прочит.
– Как изглежда вашият портрет на Леонардо?
– В моята биография той е много силен. Животът му не е бил лек. Родителите му са нямали брак и затова той не е могъл да ходи на училище, да учи латински. Трябвало е да намери начин за развитие и така е открил талантът си за рисуване. От ранна възраст в селцето Винчи хората виждали таланта му...09.35 затова реших да покажа колко последователен е бил Леонардо в преследването на своите цели. Просто е могъл да прави всичко добър писател, художник, скулптор и дори е правил нещо нетипично за времето си: дисекция на трупове с медицинска цел.
– Ако имате възможност да изпиете чаша вино с него сега, какво бихте го попитали?
– Как е успял да се справи въпреки не толкова добрия старт в живота, въпреки положението на родителите му, как е имал куража да се изправи пред едно цяло консервативно общество и да направи своята ренесансова революция. Ще се върна към дисекцията на трупове. Това не е било против закона тогава, но е било против религиозните догми, тоест той се е противопоставил на най–здравата институция за времето си, без страх. Бунтар.
– Друг по–съвременен бунтар е Едвард Мунк, какво преоткрихте за него?
– Може да наречем Мунк най-големия норвежки художник. За него се пише много у нас, всеки се интересува от него особено през последните десетилетия с "Викът"...това, което мога да кажа за него със сигурност е, че е бил самотен в душата си, но е имал много приятели и поддръжници в обществото. През голяма част от живота му един от най–големите му врагове е бил алкохола. И напук на всички твърдения, че е бил самотен гении, аз открих колко обичан е бил той от своите близки приятели. Митът за самотата не важи за Мунк, да той е търсил душата си като всеки артист, но е имал и на кого да споделя.
– Тогава говорите ли приятелски със своите герои докато пишете за тях?
– Да, понякога, дори имаше известен период, в който сънувах Мунк. Рядко им говоря, но се опитвам максимално да се доближа до тях, да ги нарисувам с думи и често се питам как например би реагирал Караваджо ако това или онова се случи в живота му.
– Какво успяхте да си вземете от всички тези велики умове?
– Един от най–големите уроци, които научих, е, че великите артисти не са щастливи. Те имат прекалено голям конфликт вътре в себе си, имат непримирими амбиции, искат да постигат нови и нови висоти и често не ги постигат, защото обществото не им позволява да достигнат венеца на своето творчество. Например Мунк кръщава автопортрета си „Автопортрет в ада“. Очевидно е бил измъчван от душевни терзания. Но обикновените хора като мен, а може би и Вие, ние сме щастливи с нашето ежедневие. С обикновеното. Великите художници не са така.
– Тоест те по–скоро намират своя рай в ада?
– Да, и те имат нуждата да бъдат там, за да покажат таланта си.
