В село Мандрица някога живееле близо 3500 души, днес са останали не повече от 30. Всички те говорят архаичен албански език, защото селото е създадено от албанци. Мандрица се намира на гръцката граница, в близост до гр. Ивайловград,
Снимка: Евгений Милов
"По улицата главна на селото вървя, чудя се аз как стана така?
Село, някога пълно с народ, обърнало се днес на пустош и на гроб.
Село албанско, албанско, но християнско.
Училища, библиотека, болница, киносалон - днес са записани в един том."
Снимка: Евгений Милов
Това е стих от ненаписаната и неиздадена стихосбирка на Костадин Георгиев Бейчев или както той сам се нарича – КГБ-то. На 70 години се завръща в родното си село. Цял живот се занимавал със строителство, а днес от самотния си дом превръща старостта в поезия.
"Никога преди не съм писал. Не съм си мечтал за такова нещо, но каквото измисля, ей тука една лента в главата се върти…", споделя Костадин.
Снимка: Евгений Милов
Разказва и живота си в рима. А в римите, посветени на прехода, белязал живота му, според него сякаш се оглежда и настоящето.
"Наниза се година тежка, но един ден народа рече...
Таз сиромашия ни дойде до шия.
Всички живеем на версия.
Извинявайте другари, но помислете и за нас,
защото един ден народа ще ви слави от власт"
Снимка: Евгений Милов
Костадин няма съседи. В селото живеят най-много 30-ина души, но в началото на 20-ти век населението тук достигало 3500 души. Той е сред последните пазители на миналото. Всъщност Мандрица е единственото албанско село в България,
Снимка: Евгений Милов
"От къде сте, добре сте дошли!" - С тези думи, но на албански ни посреща 89-годишната Султана Александрова. Това са любимите й думи на този език, защото й e приятно, когато в селото идват нови хора, млади хора. Казва, че старите хора тук все още си говорят по между си на албански, но се притеснява, че някой ден, когато си отидат от този свят, няма да има кой да пренесе във времето езика по нашите земи.
Село Мандрица е създадено през 1636 г. от трима албанци, преселници.
"Те имали много овце, искали със скотовъдство да се занимават. Направили си и мандра, и сирене и затова селото носи името Мандрица. Тези албанци останали тук, оженили се за българки и от тогава селото ни го наричат албанското село, но ние нямаме нито четмо, нито писмо".
Корените на султана са между Албания и Гърция, но тя се чувства българка. Спомените ѝ за двете училища в селото, където е учила български език, днес са премесени с тъга.
Снимка: Евгений Милов
"Когато минавам, като ги гледам тези училища ми се плаче. Нашите дядовци са правили тухли и тези тухли толкова народ е имало - от ръка на ръка, нареждали се хората чак до училището. Родилен дом сме имали, зъболекарски кабинет, докторски кабинет. Нашето село беше много хубаво. Знаеш ли колко професори от Мандрица са излезнали. Чак в Мексико има хора от Мандрица. От една Мандрица имаме хора из целия свят хора…", разказва Султана.
Основното препитание в селото някога били производството на тютюн, тахан и бубарството. Затова втория етаж за къщите представлява огромен салон, в който се отглеждали бубите. Били много заможни и това личи и от красивите й къщи. Но днес само само снимките в дома на Султана напомнят за живото село. Тя разказва, че някога имало идея селото да стане "младежко село", но след създаването на ТКЗ-то в селото, хората постепенно се изселили.
Снимка: Евгений Милов
Мечтите за младежко село все още пламтят като тлеещо огънче. Кой знае? Може би наследниците на Костадин и Султана, пръснати по света - някой ден ще ги разбуят. За сега тук има хотел. Едно английско семейство също е заживяло тук.
"Съселяни, съграждани, вече започвам да ги моля –
от цял свят върнете се да работим, да творим,
Мандрица да възстановим.
Черницата да посадим, бубарството да възстановим,
елате си…, ама никой не си идва…"
С този тъжен стих ни изпраща Костадин...
Снимка: Евгений Милов
