Седмица преди първия случай на коронаворус у нас посетихме село Кашина, което днес има само 6 жители. А един млад човек милее за това място и иска да го възроди. Пример, който и днес в коронавируса важи.
До пиринското село Кашина никога не е имало асфалтиран път, но хората там вярват, че все някога ще има.
Животът им от години прилича на живот под карантина - пусти и празни са улиците.
Макар и днес там да живеят само шест човека, те до последно ще милеят за родните си къщи.
Атанас ни развежда из селото. Той е роден тук, но дълги гони живее със семейството си в Сандански. По-късно се развежда, остава сам и се завръща в бащиния дом.
Завършил е строителство, но днес работи към водната електроцентрала. Неговият дом е първият, който се забелязва, заради развятото европейско знаме.
„Чужденци да са, нека да дойдат, къщата ще им я дам, ама да има хора, защото ние оставаме нула. Отиде си този на 90-години, другите двама са набор 1941 г. и те ако си то идат…Овчарят всеки ден вика „Кога ще умра“, и аз се принуждавам някой ден да зарежа всичко и да се махна“, споделя Атанас.
Той отбелязва още, че селото е единствено в района и ако закъса някой, в селото има къде да преспи.
Докато разговаряме, покрай нас минава и Веселин. Част от семейството му живее в чужбина, той е тук сам. Както някога, така и днес основният поминък тук е животновъдството. Затова, макар и образован, днес Веселин гледа стадо козички.
Последната сватба в това село е моята, споделя ни Веселин.
„Направи сметка за 50 години как се е обърнал животът. Преди 50 години съм орал с ралото, а сега технологии, детето в Норвегия, чудо… след 50 години всичко хората ще летят като пилета в небето“, казва още Веселин.
До последен дъх и Георги ще стои на село. Макар и начинът му на живот да шокира мнозина. Като млад губи майка си и баща си. Никога не е имал съпруга, няма и деца. Живот в самота и пълна нищета.
„До 31-години бях в София, строител работех, баща ми се поболя и си дойдох. Майка ми беше с една ръка и с едно око, близо 80 години и гледаше все едно са две очи като млад човек, плетеше. 4 деца е изгледала и работеше 20 декара земя, плетеше, шиеше, всичко правеше. Жънеше…“, спомня си и Георги.
Най-болно му е, че си отиват годините: „Кога бяхме на 20, сега съм на 72…“
Срещаме Борислав. Той пък има мечта да възроди изчезващото село. Роден е тук, но от години живее в съседното Ново Делчево.
„Селото беше оживено, имаше и други деца, лятото идваха при баби и дядовци, лятото от Сандански, Благоевград“, разказва ни Борислав.
„Аз до декември месец бях кметски наместник на селото, но сега не съм и няма да се отказваме да поддържаме селото, ако има някакъв начин, някакъв проект. Направихме едно местно сдружение. Най-големият проблем за селото ни е пътят. Пътят, ако може да се циментира, да не да се асфалтира и ние го направихме доста популярно, в интернет, във фейсбук. Имаме хубав водопад, черквата ни е хубава и селото се посещава от много туристи, от страната, от чужбина“, отбелязва още той.
Докато вървим из живописното село Кашина се чувстваме изгубени във времето, но въпреки тъгата и мизерията, която се подава изпод счупените прозорци и старите зидове на къщите, вярваме, че има надежда. Заради хора като Борислав.
И преди, и сега песъчливите улици в село Кашина са пусти. От извънредното положение насам обаче, хората там стават с четирима повече. Връща ги красивата природа и спокойствието.
На Великден цялото село празнува заедно - като едно семейство. Въпреки че всичко в страната от месеци е почти спряло, Борислав не се е отказал от мечтата си да преобрази старото училище в туристическа база. Надява се и, че летния сезон съживи още повече селото.
Затова и всички в село Кашина обичат живота си такъв какъвто е, там - където са.
