В поредицата „Анонимни алкохолици“ ви представяме историите на хора, започнали трудната битка с това заболяване. Те участват в сбирките на „Анонимни алкохолици“, където са потърсили помощ за проблема си.

Алкохолизмът е болест – прогресираща и рецидивираща, която води до лудница, затвор или смърт, ако не се вземат мерки. Изход има. Тези хора не са виновни, че са болни.

Дамата, за която ще ви разкажем, е от много добро семейство, с възможности и престижна, публична професия – политически пиар. Да я наречем Мария...

Ето и нейната история:

Радвам се, че днес съм тук и мога да споделя – към днешна дата ще станат 6 години трезвост. Аз пиех 26 години.

Аз винаги се чувствах извън кръгчето. Независимо от това колко близки имаше около мен, колко родителите ме обичаха, брат ми, сестра ми. Аз все се чувствах извън кръгчето, нещо ми липсваше. Пиех в началото за гъзария, такава ми беше професията.

Много се оправдавах с това, колко много помагам на другите, много замазвах с това, че се виждах с доста влиятелни хора, водя техните предизборни кампании, водя пиар кампании на големи фирми. Това, че те продължават да търсят нашата фирма, означава, че аз се справям брилянтно и това че пийвам малко повече не е фактор.

Това е, защото аз трябваше да работя по 24 часа. Това беше моето оправдание, професията направи така, че аз да имам доста дълго време оправдания.
Така или иначе реших, че поредния който ще спасявам, е сегашния ми съпруг.

Той тогава беше женен, трябваше да му покажа колко е хубав живота, колко е нещастен там където е. И оттам всъщност нещата тръгнаха надолу, той не беше готов, а аз избягах в Америка, там пиенето още повече се влоши, както и да е…
Ще отида направо в края, където вече аз съм с въпросния човек, всичко е хепи енд, ние сме в невероятна къща, живеем заедно, аз съм с невероятната професия с любовта на живота ми.

Така че вече съм на чист спирт. И това не е защото нямам средства, а защото вече търся изключително бързо ефекта от алкохола и казвам: сега само да се оженим, и спирам… само да забременея, и няма повече да пия… сега само да дойде първи, и край. Разбира се нищо от това не се случваше, забременях и пиех през цялата бременност, родих и нямах кърма, тоест тука има тука няма и накрая спря.

Мина първия месец. Детето ми по-скоро ми пречеше на любовта към алкохола, защото аз исках да оставам само насаме с алкохола. Всичко друго ме дразнеше. Организирах си деня така, че да мога да имам достатъчно време да мога да отделям на моята голяма любов – алкохола.

Аз нямах никакви майчински чувства към това дете. То ми пречеше. Това аз се чудих с друга как да го уморя по-бързо, за да си легне, така че аз да имам повече време да пия и дотолкова да съм го изморила, че да може и сутринта по-късно да стане, за да мога да имам още повече време да пия.

Моето тяло можеше да издържи още. Обаче моята психика не издържа. Моето дъно беше доста така емоционално по-скоро. Психически аз не можех да живея вече така, просто защото аз нямах никакво обяснение за себе си, повече никакво извинение за себе си, повече нищо нямах повече.

Крайно не съм религиозна, защото когато отивах те ми казваха „аве Мария“ и всичко ще е ок. Този свещеник, при който аз отивах, миришеше на алкохол.

И идвайки тук, аз просто бях готова на абсолютно всичко, каквото ми кажат, това да правя. Аз не исках повече да съм в тоя ад. Знам, че бях готова на всичко. Мисля, че това беше половината от свършената работа. Това, че виках помощ.

Аз съм много опав човек. Тука никой не ми казва какво трябва да правя. Тук ми се дават предложения. Просто като чуя трябва и лошо ми става и това би ме спряло да дойда. Тука видях хора, на които мога да говоря на мой език. Това е моят език. Тука никой не ме съди. Никой не ми казва как трябва да се спирам. Никой не  ми казва – не мислиш ли за семейството и за детето си. Тука ми дават само разбиране и любов.

Да, има катарзис. И той е крайно необходим, без него няма как. Но той е прекрасен, той няма как да се сравни по никакъв начин. Той е как да кажа – красива болка. Тя е болка на раждане, тя е болка, която ми причиняваше алкохола.

Тя е болка на надежда. Те ме държаха, аз падах, ставах, но това е моят дом. Тука е домът на моята душа. Това е дома на истината за мен. Тука е дома ако искам да живея.

Разбира се, аз обожавам семейството си. Благодарение на тези хора в тази стая аз вече имам дете. Имам чувства към това дете. То също върви към мен, то не ме оставя намира. Имам чувства към мъжа ми. Уважавам чуждото мнение. Приемем себе си такава, каквато съм. Не съм идеална.

Много уважавам лекарите. Просто без тях ние… без тях няма как. Те ни спасяват. Но това е доживотна болест, за което на мен ми трябва доживотно лечение. Това лечение не става с лекарства, то става със споделяне с хора като мен. Никой друг не може да ме разбере. Семейството ми не е длъжно да го разбира, важното е да го приема. Не е нужно да е наясно с това какво става в тези стаи.

И затова и днес съм тук, защото аз искам това нещо да съществува. Утре за детето ми, недай Боже. За приятелите на детето ми.

Аз искам това нещо да остане, за да могат да се спасяват други хора и да мога и аз да продължавам да се спасявам.

Ако Вие или Ваш близък имате нужда от помощ, можете да се свържете с Анонимни алкохолици“ на тел. 0899544644.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!