Проф. Николай Райнов е неврохирург, който работи и живее в Германия, но не забравя България. Няколко пъти в годината той прави единствени по рода си, високотехнологични операции у нас, а последната такава му донесе „Медицински Оскар”. За него медицината не е работа, а начин на живот.
Всеки ден в продължение на повече от 20 години професорът държи човешки съдби в ръцете си. Академичните си знания по неврохирургия предава на студенти и колеги в цял свят.
На родна земя се връща няколко пъти в годината. До него в операционната зала често застават млади колеги, защото д-р Райнов вярва, че за да мотивира младите лекари да останат в България, не са нужни думи, а действия.
Александра Кръстева разговаря с професора:
– Има ли нещо, което си казвате, преди да влезнете в операционна всеки път?
– Хирургията се състои до известна степен от ритуали, но те са по-скоро в действията – измиването на хирурга, подготовката за операцията – винаги протичат по един стандартен начин и може би това е нашият резултат.
Ние трябва да се концентрираме, така че повторението на тези стандартни действия позволява на хирурга да навлезе в тази обстановка.
– Трепвала ли е ръката ви?
– Разбира се. Всеки хирург е имал такива моменти. Ние също сме хора.
Още като ученик, имах голям интерес към естествените науки, химия, биология. Отдаваха ми се, влечаха ме и някак си така постепенно се случи. Като по малко момче исках да бъда автомобилен състезател и дойде съвсем естествено, без особено напрежение и влияние от страна на семейството ми, в нашето семейство няма лекари – аз съм първият.
– Не ви ли става болно когато се връщате тук и виждате как стоят нещата?
– Да, за съжаление е така. И това е една от причините в последните години да се опитвам и аз със скромни възможности, колкото е възможно, да помогна донякъде, за да можем да лекуваме добре и българските пациенти.
– Как помагате на младите лекари в България?
– Като им даваме възможност да се научат, да се развиват като специалисти, като им предоставяме възможността те самите да работят, като им предоставяме възможността да учат от най-добрите, като каним колеги, които да посещават клиниките и университетите.
Това е нещо, което се прави в целия свят, но за България е особено важно да се обменя опит, тъй като моето впечатление е, че не навсякъде има достатъчно информация и също така и достатъчно технологична основа, за да се развиват най-тежките специалности като неврохирургия, кардиохирургия.
– Колко често се доверявате на интуицията си, има ли такива моменти?
– Много рядко, много рядко, много рядко. Освен това е известно, че мъжете нямат значителна интуиция за разлика от другата половина на човечеството, така че във професията си, пък и в личен план, обичам да се доверявам на фактите, или на достоверна информация и по-малко на интуиция.
– Най-дългите операции в кариерата ви са продължавали над 12 часа, а колко е бил най-дългият ви работен ден?
– Когато съм бил млад лекар сме работили по 4-5 дни без прекъсване, нощува се в болницата, живеем в болницата, но това беше преди Европейската общност да наложи стандартизирани закони за работното време.
– Как успявате да запазите човещината си?
– Като постоянно мисля затова, че аз бих могъл да бъда от страната на бюрото, болничната стая, в леглото. И ние сме хора като всички други, и затова трябва да приемаме и емоциите на нашите пациенти, техните лични желания, техния характер много, много сериозно, а не да ги разделяме само като набор от болести.
– Колко често ви се налага да пренебрегвате личния си живот заради работата си?
– Всеки ден.
– Как го приема семейството ви?
– В моето семейство има още един лекар, това е съпругата ми, тя е анестезиолог, така че тя има разбиране, но понякога емоциите надделяват и реакцията ѝ не е толкова професионална. Но налага се всеки ден и не може да бъде иначе, всеки един който е в професията си в такава степен, до каквато съм аз – това е начинът на живот. Това не е професия, това не е работа, това е начин на живот.
