В нея има тъга, изненада, топлина и много любов. Очите ѝ говорят. Цялото ѝ същество говори на език, който може да бъде разчетен без речник – защото е от артистите, които умеят да стигат до образ по възможно най-простичкия/гениален начин. Защото има свободата да преминава с лекота от поетично кино към социална комедия, и после към визионерски биографичен филм... Безценно.
Валерия Бруни Тедески е специален гост на 39-ата „Киномания“, която показва три филма с нейно участие – „Дузе“ на Пиетро Марчело, „Пет секунди“ на Паоло Вирдзи и „Вечният визионер“ на Микеле Плачидо.
Героините ѝ често са объркани, уязвими, тревожни, невротични, напрегнати, леко или не толкова леко трагични, понякога меланхолични, но никога не предизвикват онзи гастритен смях, а по-скоро носят съчувствие и увереността, че пред теб се изгражда документален портрет. И всичко това се случва с виртуозно усвоена четка, която рисува с похвати на границата между тъгата и хумора, но винаги със самоирония...
Извън сцената, отношението ѝ към живота на голяма звезда е почти стряскащо, но с положителен знак... Лишена от суета, преструвки и егоцентризъм, Валерия Бруни Тедески „нахлува“ към събеседника си с неочаквана свръхчовещина, емпатия и особен вид нежност, която предразполага към взаимно разкриване. И за да няма неочаквани завои, всичко това е осолено/подсладено (отново) с точната доза самоирония...
„Аз не търся толкова щастието, търся повече радостта... Затова ми е доста лесно да бъда много радостна, когато работя. Така или иначе, аз винаги работя! На снимачната площадка съм много по-щастлива, отколкото извън сцената. Човек трябва трябва да се научи да бъде радостен и жизнерадостен, дори когато я няма тази малка дрога, която за мен е киното“, казва тя.
Валерия Бруни Тедески в разговор с Даниел Димитров – за работата ѝ във филмите на Пиетро Марчело, Паоло Вирдзи и Микеле Плачидо, за щастието извън театъра и киното, за границата между самоунижението и самосъжалението, за личната територия на един артист. И още: Как гледа днес на 90-те години, когато започва като актриса, промениха ли се мечтите ѝ. Какво я плаши и какво още я държи гладна и будна да създава. Животът предразполага ли я към това да бъде забавна...
В „Дузе“ на Пиетро Марчело показвате публичния образ, но и вътрешната, невидима Дузе. Може ли да се каже, че има по-лесна за достигане част от този образ?
- Вътрешната част може би е по-лесна, защото се опитвам да се свържа с онова, което познавам у себе си и което намирам и у нея. Все едно е приятелка, която срещам във влака, или някой непознат, който постепенно ми става близък... И нещата, които тя ми казва, са неща, които и аз бих могла да кажа и на себе си: „Да, такава съм, и аз се чувствам така“. Затова не беше толкова трудно да се „свържа“ с нея.
Може би беше малко по-трудно да разбера как трябва да изглежда в обществото. Но всъщност и това не беше особено трудно, защото тя не „играеше“ актрисата. За мен тя не беше актриса. Тя беше жена... Нищо не беше чак толкова трудно. Беше работа, но не и трудност. Просто работа, по време на която трябваше да разбера как да хвърля „светлина“ върху нея.
Случвало ли Ви се е в живота да се чувствате „сляпа“, както Дузе?
- Да, напълно. Това е реплика, която аз поисках да кажа, тя не беше в сценария. Помолих Пиетро, импровизирахме – защото наистина се чувствам сляпа...
И в живота ли?
- Да. Защото понякога не виждам надеждата, не виждам светлината, не виждам бъдещето, не виждам как да… (Замисля се – бел. а.). Понякога не знам как да продължа. Все едно съм в черен тунел, или все едно съм сляпа – не зная, не виждам светлината... Вървя в тъмнината. И тази тъмнина, която понякога чувствам в живота, е като да съм сляпа...
Как гледате днес на 90-те години, когато започвате като актриса? Промениха ли се мечтите Ви?
- Моите мечти… Може би съм изгубила малко мечтата за любовта и за това да срещна голямата любов. Не знам… Може би, тази мечта вече я нямам. Малко е тъжно, но… Не знам... Така е.
А иначе мечтите ми са същите. В работата, в киното – там е същото. Но чувствам, че светът се променя и понякога... Как да кажа… Това е нов свят, в който не знам как точно да се движа.
Например, вече имам проблем да се чувствам свободна в начина си на работа с актьорите. Като режисьор аз имам свой маниер, мой си начин, и не знам дали е добър или лош. За мен е добър, но не знам... А сега усещам, че може би е проблем. Защото има толкова много нови правила, нови закони, нови страхове, които нахлуват, и аз вече не се чувствам свободна както преди.
„Не е толкова лесно, защото не харесвам себе си чак толкова. Затова една вечер трябваше да седна на един стол и да си говоря. Казах си: „Харесвам те като актриса, наистина харесвам работата ти, продължавай в същия дух. Ще се видим утре сутринта“. Тези Ваши думи от 2019 г. част от пътя ли са или е нещо, което продължава и сега?...
- Да, част от пътя са. Разликата е, че вече не си задавам този въпрос толкова често. Не ме интересува дали се харесвам или не. Преди това беше проблем, а сега – не особено. Искам да кажа, че виждам много повече… Но всичко е наред – аз съм такава, каквато съм.
Бих искал да Ви припомня още едно изречение от това време: „Тънка е границата между самоунижението и самосъжалението, която според Лвовски не бива да се прекрачва“. Как един толкова красив и вдъхновяващ човек като Вас стига до подобни мисли?...
- Това беше отдавна… Сега не мисля толкова за себе си. Не съм толкова въвлечена в самата себе си. И това е хубаво (Смее се – бел. а.).
Трудно ли е днес за един артист да опазва личната си територия?
- За мен – да, защото аз не съм голяма звезда, така че не е толкова трудно… (Замисля се – бел. а.) Не се чувствам в опасност. Не чувствам, че трябва да се пазя от нещо или от някого. Понеже не съм звезда, не съм изправена пред този тип опасности (Усмихва се – бел. а.).
Какво Ви плаши и какво още Ви държи гладна и будна да създавате?
- (Замисля се – бел. а.) Това е работата ми, с това си изкарвам прехраната. Изкарвам си хляба с това (Повтаря го на френски – бел. а.). Това е начинът ми да живея. Това е и моят начин да дишам. И двете заедно.
Иначе когато върша някаква друга работа, в която печеля пари – ям, но не дишам. Имам нужда и от двете (Усмихва се – бел. а.).
Като стана дума за работа, има ли момент от снимачната площадка, в който почувствахте, че Паоло Вирдзи „улавя“ актьорите по особено нежен начин?
- Да, той винаги е много нежен с актьорите. Също и с героите си. Героините, които ми е предлагал да играя, са били винаги много нежни...
Май няма много такива режисьори...
- Вярно е. Има нещо много специално в неговата вселена, което е нежност, радост, примесена с интелигентност и невероятен ум. В известна степен, има и някаква жестокост във виждането му за света. Не съм сигурна дали жестокост е точната дума, на със сигурност е нещо режещо... Неговият свят е много особен. Това, което харесвам като актриса у него, е че мога съм част от такъв тип вселени – могъщи и специфични...
Негов е вторият филм на „Киномания“ с Ваше участие – ,Пет секунди“, а третият е на Микеле Плачидо – един много обичан в България актьор и режисьор, който работи със истинска страст към театъра и литературата. Това усеща ли се на снимачната площадка? Питам Ви като човек, който също обича театъра, пък и театърът го обича...
- Напълно съм съгласна с казаното за него. Изключително е да се работи с него, точно поради тази причина. Това е един много начетен човек. Той е човек на театъра и когато говори за Пиранделло, знае много добре, в дълбочина, за какво става дума.
За мен работата с него беше едно голямо откритие – той като режисьор, а аз като актриса. Смятам, че е много добър и имах странния късмета да направя същия персонаж със същия актьор, както и преди тридесет години. Преди 30 години бях бавачката на Марко Белокио, а сега играх съпругата на Пирандело с Фабрицио Бентиволиo. (Валерия Бруни Тедески има предвид The Nanny/La balia/„Бавачката“, 1999, режисьор е Марко Белокио, партнира ѝ Фабрицио Бентиволиo като проф. Мори, и Eterno visionario/„Вечният визионер“, 2024, режисьор е Микеле Плачидо, а Бентиволиo е в ролата на Пирандело – бел. а.).
Подобна среща, 30 години по-късно, щастие ли е за един актьор?
- Да. Фантастично е. Защото така приемам работата си като нещо, в което има скрит смисъл... Този персонаж – жената на Пиранделло, аз го открих и изиграх, когато тя е на тридесет, ражда първото си дете, започва да се разболява и да става параноична. И сега, вече на тази възраст, аз я открих отново със съпруга ѝ Пиранделло, който я вкарва в лудница.
Как изглежда щастието извън театъра и киното?
- Аз не търся толкова щастието, търся повече радостта... Затова ми е доста лесно да бъда много радостна и весела през периодите от живота си, когато работя. Така или иначе, аз винаги работя, дори когато не пътувам или не снимам. На снимачната площадка съм много по-щастлива, отколкото извън сцената...
Това, което човек трябва да свърши сам за себе си, е да се научи да бъде радостен и жизнерадостен, дори когато я няма тази малка дрога, която за мен е киното.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Замисля се – бел. а.) Забавна... (Използва думата buffa – бел. а.) Която обича да кара хората да се смеят.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Който обича да бъде забавен (buffa – бел. а.) и да разсмива хората.
Животът предразполага ли Ви към това?
- Мисля, че животът... (Замисля се – бел. а.) Какъв труден въпрос, Боже мой... Всичко е въпрос на решение и визия за живота. Мисля, че към живота трябва да се подхожда с хумор.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
