bTV Репортерите: В мига на терора

„Откакто съществува човечеството, в името на Бог се извършват безумни жестокости. И това продължава”.

„Влязоха терористите. Бяха с бойни оръжия и просто ликвидираха наред, масово”.

„Това е като да хвърляш монета за ези или тура. Тя все ще падне от едната страна. Ако имаш късмет, попадаш от добрата страна и оживяваш. Ако нямаш късмет, се оказваш от грешната”.

„Опитвам се да разкажа на хората колко относително изглежда вече всичко. Спомнете си истински важните неща! Живи сте! Използвайте го! Не забравяйте урока от нашите трагедии!”

Това са разказите на Каролина, Хелън, Жил и Катрин. Четиримата преживяват най-страшните мигове в живота си, когато се срещат лице в лице с тероризма.

Това се случва вечерта, в деня на националния празник на Франция през 2016 г. По крайбрежната улица в град Ница профучава камион. Никой не може да предвиди как терористът ще завърти волана, колко човека ще загинат, колко ще оживеят.

Това е мигът на терора. И оцелелите винаги ще се връщат към него. За да се опитат да разберат – без вероятно никога да успеят, защо и как остават от страната на живите.

14 юли, Франция празнува. Известната с красота си и лукса крайбрежна улица в Ница е затворена за превозни средства. На националния празник тя принадлежи на всички, които искат да се забавляват, без значение на социален статус. Около 30 хиляди души са там заради концертите, но и за да се порадват децата на празничната заря.

Една от любимките в артистичните среди в Ница – аржентинката Каролина, току що е излязла от болница. Най-близката ѝ приятелка Жаклин настоява да е с нея първата нощ, ей така – за сигурност. Пътува 250 км. и успява да е там за изписването на Каролина.

„Влизаме в къщи и нищо не работи. Няма интернет, няма телевизия, нищо. И вече стана към 21:30 ч. Предложих ѝ да излезем да гледаме зарята навън, пък и вече се чувствах по-добре. Истината е, че търсих начин да не ѝ е скучно до следващия ден, когато трябваше да си замине. Но тя никога не си замина”, разказва Каролина.

Зарята вече е към края си. Шумно е, децата викат от радост. Каролина и Жаклин решават да си тръгнат и пресичат улицата. В мига, в който минава камионът-убиец.

„Не разбрах какво се е случило. Изгубила съм съзнание. Ударът беше ужасяващ. Дни по-късно разбрах какво се е случило с Жаклин – едва, когато видях дъщеря ѝ до леглото ми в болницата, разбрах, че нещо са криели от мен”, казва Каролина.

Дни наред след ислямисткия атентат световните медии говорят за двама мъже, които, хвърляйки се върху шофьорската кабина на камиона, вероятно са спасили десетки животи. Единият е наречен „мъжът със скутера”.

Другият – „анонимният герой”. Всъщност се казва Жил и за първи път говори за онази вечер с открито лице: „В края на зарята чухме писъци. С приятели съм на крайбрежната улица. Обръщаме се и виждаме да приближава камион. А улицата беше затворена, имаше само пешеходци. Когато камионът вече е на нашето ниво, писъците стават неистови. Камионът вече е повлякъл десетки тела”, спомня си той.

Жил вероятно е единственият, който в онзи фатален миг решава, че на шофьора му е прилошало и се хвърля да го спасява: „Давам си сметка за трагедията, когато поглеждам пътното платно. Едва тогава разбирам, че жертвите са ужасно много. Виждам около 40 тела на земята, виждам и тези, които камионът е изхвърлил настрани. Виждам, че много от тях вече са мъртви. Има и много ранени. Настава паника и тълпи побягват във всички посоки. Абсолютна паника”.

86 души загиват на място, над 450 са ранените. Сигурно е можело да са и повече, ако за няколко секунди Жил не отклонява вниманието на терориста. Вижда насочения пистолет срещу себе си през шофьорския прозорец и бяга. Но пък успява да посочи на полицаите точното място в кабината, където се намира убиецът. Следва престрелка.

„Как не съм от загиналите? Това е като да хвърляш монета за ези или тура. Тя все ще падне от едната страна. Ако имаш късмет, попадаш от добрата страна. Ако нямаш късмет, се оказваш от грешната”, размишлява Жил.

Въпреки че късметът се оказва на страната на Каролина, до ден днешен тя изпитва вина заради смъртта на приятелката си: „Моята съдба беше решила, че този ден не е моментът за мен да умра. Но моята съдба определи да страдам завинаги. Да страдам от травмата на оцелелите. Хората казват, че аз нямам вина. Сигурно, но ако най-добрата ми приятелка си беше останала в къщи, сега щеше да е жива. А тя беше тук заради мен”.

Париж, есента на 2015 г. Американката Хелън и британецът Ник са официално разделени, но продължават да се виждат покрай световните турнета на музикантите, за които работят. Тя – за Фил Колинс, той – за рок-бандата „Ийгълс ъф дет метъл”. Този път срещата е в Париж. 

Ник ми изпрати съобщение. Видяхме се и говорихме цялата нощ. Решихме да си кажем всичко. Ама наистина всичко. Това беше нощта преди атентата. Казахме си: Ти си любовта на живота ми. Голямата любов. Аз му казах, че каквото било – било, ще бъдем заедно до края на живота”, спомня си Хелън.

Следващият ден е 13 ноември 2015 г. В 21:20 ч. се взривява първият терорист до „Стад дьо Франс”, където тече приятелски мач между отборите на Франция и Германия. Минути по-късно избухва втората бомба. В 21:25 ч. започват последователните атаки на 6 места в Париж, в едни от най-популярните бистра и ресторанти. Часът е 21:40 Хелън е вече в зала „Батаклан”, където любовта на живота ѝ – Ник, продава дисковете и фланелките на американците от Ийгълс ъф дет метъл”.

„В един момент се почувствах зле. Казах си, че нещо полудявам, сигурно защото съм до него, влюбена съм. Но не полудявах аз. Секунди по-късно влязоха терористите. Имах предчувствието за нещо лошо”, разказва Хелън.

Двамата с Ник се намират на подиум над публиката и само на 2 м от входа: „Най-напред много хора започнаха да тичат навсякъде из зала „Батаклан”. Гледахме ги странно. И после чухме: „Па, па, па!”. Но си помислихме, че някакви хора се бият. Двамата с Ник лежахме на земята. Държахме си ръцете. Бяхме сплетени. Сигурна бях, че той ще оживее. В продължение на 2 часа се опитвах да го спася. Знаех, че е ранен – той ми го каза. Не знаех къде и дали е сериозно. И досега не искам да знам подробности. Но тогава знаех две неща – че е ранен и че никога в живота не бих го изоставила. Никога! Останах до края вкопчена в него”.

130 души загиват на място онази вечер. Около 500 са ранените, 99 от тях са в критично състояние. Хелън губи 4 литра кръв, сърцето ѝ спира на два пъти в линейката, но оживява. Ник загива в зала „Батаклан”.

Катрин вижда автомат „Калашников” насочен срещу себе си, но в паниката някакви хора минават пред нея. Падат. Спасителните екипи извеждат Катрин без драскотина по тялото ѝ.

„В началото бях в еуфория, бях жива. Изобщо не се смятах за жертва, все едно не ме засяга. Нямаше кръв по мен. Не съм загинала, не съм ранена. И си казах: „Животът продължава, както досега и всичко ще си е наред”.

Всичко изглежда наред до момента, в който Катрин се озовава непосредствено до уличен ремонт: „Най-обикновени строителни работи с бормашини. Но аз чувах: Так-так-так-так!. Много приличаше на изстрелите от автомати. Щях да се срина. Краката не ме държаха. Припадам от страх. Мозъкът ми очевидно отчита, че аз ще умра. Зашеметяващо е усещането. Просто мозъкът е крайно травматизиран. Емоциите и страхът до такава степен задушават останалото, че не е възможно да действаш рационално и да кажеш на мозъка, че няма нищо странно, че това е просто уличен шум. Неспособен си да разсъждаваш, да диктуваш на мозъка. Ужасно е”.

Единственият начин за Катрин да общува с другите е рисуването. Издава книга, в която разказва историята си в комикси. Заглавието ѝ е: „Хроника на една оцеляла”. 

„Аз иронизирам себе си. Не се шегувам с атентата. Ужасяващо е това, което се случи. Но пък си дадох сметка, че с хумор могат да се предават много важни послания”, обяснява авторката.

В книгата главната героиня навсякъде влачи едно огромно черно гюле. Според Катрин това е травмата на една оцеляла. Книгата ѝ се превръща в хит. Пишат ѝ десетки деца, преки жертви или близки на жертви от тероризъм, които започват да разбират какво се е случило от комиксите. Играят на играта, която Катрин е измислила, за да победи гюлето. Прилича малко на „Не се сърди човече”. Когато страдаш от безсъние – има наказание и се връщаш с няколко позиции назад. Когато обаче успееш да излезеш от вкъщи и да отидеш на кино, получаваш награда – няколко позиции напред.

Днес страшните мигове са останали в миналото, но отпечатъците върху съзнанието на преживелите тероризма остават завинаги.

Хелън, която загуби любовта на живота си иска да зададе един въпрос на терористите: „Какво е необходимо, за да взривиш бомба? Да стреляш по хора? Иска ми се да го чуя лично от терорист, за да разбера… за да го предотвратя”.

А посланието на Катрин е следното: „Опитвам се да разкажа на хората колко относително е всичко. Спомнете си истински важните неща. Живи сте! Използвайте го! Не забравяйте урока от нашите трагедии”.