Сърджан
Всяка седмица 80-годишният Раде Алексич е на гробището в Требине. Идва тук, за да говори със сина си Сърджан, убит преди 26 години в разгара на войната в Босна и Херцеговина, когато трите страни – босненски сърби, босненски мюсюлмани и хървати, воюват помежду си.
Сърджан е едно от трите деца на Раде. Първенец по плуване в града, мечтаел да стане юрист като баща си. „Дойде проклетата война”, разказва Раде – Сърджан е мобилизиран в армията на босненските сърби.
„На 21 януари вкъщи звъни телефонът. Обажда се съседка от града и ми казва: „Раде, убиха Сърджан насред площада”. Питам я: „Как така?” Тя казва: „Пребиха го и го откараха в болница”.
На площада в града става спречкване между сръбски войници и местен жител – Ален Главович. Повалили го на земята, сержантът искал да го убие с нож. „Сърджан видял всичко това и се спуснал към тримата войници. А те го нападнали… Така, за да спаси Ален, синът ми загина”, разказва почерненият баща.
На погребението идват всички мюсюлмани, но не и сърбите – за някои Сърджан е предател: „Стиснах със зъби, погребах го, напълнихме гроба с младостта му”.
Постъпката на Сърджан дълго е пазена в тайна. И след войната: „Казвам, че на 21 януари, над Требине се надвеси черен облак над площада в града, където искаха да убият човек само защото има друга вяра и друго име. Това, което Сърджан направи е, че спаси честта на града”.
Преди няколко години историята откриват журналисти. Пресъздават я и във филм. Сърджан се превръща в легенда. Посмъртно е удостоен с ордени и награди като защитник на човешките права. На негово име наричат улици в Сараево и в Нови Сад, но и в Подгорица и Белград.
На гроба на Сърджан всяка година своите две деца води и Ален – мъжът, който Сърджан спасява на площада. След войната той напуска Требине и родината си. Избира да живее на друго място в Европа.
Раде си остава в града. Срещал ли е убиеца на сина си? „Виждам го често. И днес го видях. Минах покрай него, беше се подпрял пиян на една ограда. Хората не се гледат. (…) Не се извини. Само в съда каза: „Господи, прости ми, че убих това момче”. Неговите думи не са важни. Важен е разказът за човека. Ако сме успели от делото на Сърджан да предизвикаме повече човечност, повече доброта...”
Зоран
На възрастта на Сърджан и също на фронта в онези години е и Зоран Лакета от Мостар. Но той воюва на страната на хърватите – в една „варварска война, в която бяха заробени и войници, и цивилни”.
Централна улица в града е фронтова линия, на която Зоран се сражава. Улицата все още пази белезите на онези години. Като "Къщата на мълчанието" – една от сградите мишени на обсадата в Мостар. На другия край на фронтовата линия – от мюсюлманската страна, е родният му брат.
Една сватба в нощта на 8 срещу 9 май разделя двамата братя от двете страни на Мостар. Зоран жени приятеля си хърватин в едната част на града, а брат му е с най-добрият му приятел мюсюлманин в другата част на Мостар. Няколко часа по-късно, на 9 май двамата братя осъмват в две различни страни. Започва сблъсък между бошняци и хървати, които дотогава воюват заедно срещу сърбите.
„Мостар е малък град. Живеехме всички като едно семейство. Как да кажа „Отивам на война за своя народ”?! Как да реша къде да отида, като съм уважавал съседа си и той – мен. Кой е моят народ? Изведнъж аз трябваше да мразя моя най-близък съсед, само защото е мюсюлманин или бошняк, както и другия ми съсед, само защото е хърватин и католик. А всички живеехме заедно. Но дойде това лошо време”, разказва Зоран.
Баща им воюва на трета страна – на босненските сърби: „Най-мъчно ми беше за майка ми. По това време тя не знаеше къде сме – живи ли сме, мъртви ли сме, добре ли сме, гладни ли сме, има ли ни?! Тя понесе най-голямата болка, най-голямата мъка заради нас тримата”.
В боевете на 6 август 1993 г., Зоран губи брат си: „Най-лошото стана, когато моят Гого, брат ми загина. Научих за смъртта му от радиото”.
Горан е убит от граната, изстреляна от хърватските части, в които воюва Зоран. „Европейската общност, международната общност, ООН - те бяха тук и гледаха, гледаха, така както гледаха и Сребреница”, подчертава Зоран.
26 години по-късно, той често е около възстановения Стари мост над Неретва, но казва, че все още има жители на Мостар, които от 26 години отказват да преминат на другата страна. Призраците на войната постепенно изчезват, но ги заменят гняв и огорчение от новия живот.
Авиоинженер по образование, Зоран никога не е работил като такъв: „25 години работя на черно и едва ли съм единственият нарушител в тази държава. Ето започнете от мен: Как съм работил толкова време на черно?! Какво е правила властта, къде са били тези институции да кажат: „Ти работиш на черно и трябва да платиш някои данъци”. Започнете от мен. Какво работят всички тези власти?”
Казва, че мирното споразумение от Дейтън, което регламентира новата структура на държавата, само спира войната, но не намира решение. Родината му е в постоянна политическа криза. На есен ще има нови парламентарни избори.
Не иска да гласува за националисти, но и не вижда нито една демократична партия. Винаги подава невалидна бюлетина. Не вярва, че родината му скоро ще стане част от европейското семейство: „Ние сме в задния двор на Европа, защото имаме корумпирана власт. Те се страхуват да влезем в ЕС, защото се нахраниха и ограбиха земята. Утре ако влезем в ЕС те ще трябва да отговарят за действията си”.
През последните години, както много свои сънародници, Зоран търси изход на Запад. Подава документи за убежище в две държави, но молбите му са отхвърлени. Дори попада в ареста. Връща се в Мостар.
Махир
Мостар е най-силният спомен от войната, който пази Махир Сахинович. Вижда града когато се завръща с други деца бежанци в родината си: Беше лятото на 1994 г., когато видяхме Москар от хълма, по който се спускаше автобуса ни. Това беше най-разрушеният град, който някога бях виждал. А вече бях видял доста”.
Когато избухва войната Махир е на 13 години. Родният му град Високо, първата средновековна столица на Босненското кралство, е под обстрел.
„Тук, където в момента е къщата ми, в началото на войната през пролетта на 1992 г. беше фронтовата линия. Точно тук, където е къщата ми. Тази фронтова линия за една година се измести към планината. Сръбската армия беше изтласкана към планината, но все още беше близо. Беше война. Те стреляха по цивилните, за да ги подлудят. Това беше един вид психологическо оръжие. Тук загинаха повече цивилни, отколкото войници”, спомня си Махир.
От града с хуманитарен конвой тръгва автобус, за да изведе част от децата в Германия. Едно от тях се отказва и Махир заема негово място. От Високо автобусът се оправя към хърватския град Сплит. На следващия ден към Задар, който е под обстрел.
След четири дни децата-бежанци пристигаt в баварския град Зонтхофен, където ги очакват приемните им семейства.
Споменът е силен: „Имаше много коли в двора на една казарма – това беше първото ми впечатление. И един единствен червен минибус. Всички останали бяха скъпи лъскави автомобили. Всички семейства имаха табели с имената на децата, които очакваха. Моето липсваше. Накрая остана едно семейство – майка, баща и дъщеря, които държаха табела с името на момчето, който се отказа да пътува. Това беше моето семейство. А на паркинга беше останал само черненият минибус”.
Хелмут и Матилде Ханке приемат две деца от Босна, въпреки че имат свои три. На хладилника го чака лист с няколко изречения на немски с превод на родния му език: „Гладен съм”, „Искам да се изкъпя” и т.н. А Махир си е взел речник.
Махир остава в семейството 19 месеца, а не 3: „Ние бяхме един от последните автобуси бежанци, които успяха да излязат от Босна. През зимата на 1993 г., всички войски започнаха да воюват помежду си. Вече не беше война между две, а между три страни, които се опитваха взаимно да се победят. Стана много лошо. Никой не можеше да ни гарантира, че ще се приберем живи у дома. Затова визите ни бяха удължени на всеки три месеца”.
Матилде му подарява тетрадка и Махир всеки ден води дневник. Още го пази в кутията със спомени, където са и писмата от по-малкия му брат, който oстава с родителите във Високо.
През март 1994 г. босненската и хърватската страна подписват споразумение за примирие във Вашингтон. Махир и децата от Високо могат да се върнат по домовете си, въпреки че войната все още не е приключила: „На 8 август пристигнахме обратно във Високо. Точно когато влизахме имаше обстрел и летяха гранати. Това беше първата картина от родния ми град след толкова време – как гранатите продължават да падат върху къщите”.
26 години по-късно, Махир казва, че мечтата на хората в Босна и Херцеговина не е такава, каквото са я искали.
„Босна има тази съдба, че при нас нямаше победител от войната. Войната беше поставена на пауза с Дейтънското споразумение през ноември 1995 г. Тук има три различни истории, които се случиха. Босненците разказват своята история, хърватите имат своя версия и сърбите имат своя версия. Всички са се защитавали, никой никого не е нападал. Всички са герои. От Дейтън насам, всяка страна се опитва да получи това, което тогава не е успяла да получи. Това е една игра – Няма нищо общо с нацията или с религията. Те просто използват страха. Ние сме три стада овце с трима отделни овчари. Това е”.
В последните години много роднини и приятели на Махир напускат Босна, защото са разочаровани: „Ние имаме мюсюлманска партия, хърватска партия, сръбска партия и всяка дърпа към себе си. А всъщност това, което ги обединява основно, са техните заплати. Тогава всички гласуват единодушно. Тези основни партии във властта дават работа като обещание на хората, които гласуват за тях и така на практика купуват гласовете. Всички три партии имат твърд електорат и това са хората, които работят за тях и техните семейства, защото тези хора се страхуват, че ако дойде ново правителство ще им вземат мястото. Това е нашият дяволски кръг”.
Махир дълги години е журналист и разследва корупцията в родината си. За разкритията е отличен от международни организации: „Ако слушате новините ще чуете, че нашата цел е ЕС, но всъщност нашите политици не искат ЕС. Защото ако го искаха щяха да направят това,което трябва да се направи. Основният проблем е правовият ред: т.е. просто да имаме закони, които да бъдат спазвани”.
Махир не иска да напуска родината си, но напуска журналистиката. Избира друга област – новите технологии: „Аз реших да живея тук. Това е моята родина, моята страна. Като казвам "моя" нямам предвид страна на мюсюлманите, каквито са повечето тук във Високо… Аз съм роден тук и всичко, което познавам и обичам е тук”.
Махир обича да разказва историята на Високо край река Босна. Историята, за която и векове спорят поне три националности, но и от векове продължават да живеят заедно.
