Приемната грижа за децата в България приключва, когато те навършат 18 години или 20, ако учат. Тогава приемните им родители спират да получат заплата, за да се грижат за тях. Младежите трябва да поемат по своя път. Това обаче се оказва изключително трудно, а понякога дори невъзможно, ако младежът е със специални потребности.
Пример за това е Светлин. Той е на 19 години и след няколко месеца му предстои извеждане от приемното семейство. Като дете е бил настанен в дом за деца в град Кула. През 2014 г. става приемен син на Даниела и напуска дома. Тя започва да се грижи за него срещу заплата от 915 лева. По думите й парите стигат, но и не са основният мотив. Казва, че са си взаимно полезни.
„Приемната грижа наистина е голяма грижа, но в същото време е голямо удоволствие. Взимаш едно дете, помагаш на една душичка да живее спокойно. Светлин е при нас от 29 септември 2014 г. В момента, в който го видях, той се хвана за мен. И край. Той си е вече моето дете”, споделя Даниела Иванова.
И така седем години. Време е обаче за избори. Ако Даниела задържи Светлин, ще получават инвалидната му пенсия, съобразно ТЕЛК решението. А това отново ги изправя пред изпитание, защото според ТЕЛК Светлин няма право на чужда помощ.
„Той сам не може да си сложи храна, не може да я стопли, аз го къпя, в банята – съблича се и ме чака, нищо, че е мъж два метра. След 20-годишна възраст тези деца отиват къде? На улицата? Не знам. Институция? Аз от институция го изведох - защо пак трябва да се върне там? Знам в какво състояние го изведох и не искам да му причинявам отново това”, допълва Даниела, която вече е направила своя избор. Сърцето й не позволява да го остави. Заедно със съпруга й са решили, че ще поискат да го осиновят.
Ако Светлин и Даниела тепърва ще трябва да се борят сами, Валя и нейната приемна майка Цветелина вече го правят. Валя е първото приемно дете във Видин. В момента е на 20 години и приемната грижа за нея официално приключи, но връзката с приемното й семейство - не. Нито пък техните грижи за нея.
„Валя беше на 3 години, когато за първи път се срещнахме. Моята дъщеря ми я доведе в магазина, в който работех, защото си е играла с нея в дома за деца. Имало е взаимно привличане. Тогава нямаше още приемна грижа. Последва взимане, връщане… Беше много тежко, защото в петък тя се пускаше от групата и тичаше към нас, защото знаеше, че ще бъде взета. А в неделя, когато трябваше да я връщам, с едното отваряне на очите и виждайки дрехите – започваше тихо да плаче. Валя беше вече на 7 години, когато влезе окончателно в нашия дом. Приемната грижа е съчетание между работа и кауза. Ако го нямаш в сърцето си, няма как да го изпълняваш. Това не е работа от 9 до 5 ч. Това е 24-часова грижа,” спомня си Цветелина.
Валя осъзнава, че попадайки в приемно семейство, е получила шанс за по-добър живот.
„Както се казва: „Хвърли ме за смет, но с късмет“… Ако не ме бяха оставили в дом, нямаше да ми дадат този шанс да се срещна с тези прекрасни хора, които ме отгледаха, които искат да ме направят човек, които наистина се грижат за мен,” казва Валя.
Момичето е под опеката на приемната грижа, докато учи. Тя завършва образованието си с отличен успех. След това става студентка в Медицинския университет в Плевен. Поредно предизвикателство пред нея. Споделя, че се чувства като затворено досие за социалните служби, защото никой не се е поинтересувал как ще продължи животът й.
„Като завърших, социалните ги бях поканила на бала ми, за да ме видят, защото все пак аз съм първото приемното дете в града и си беше събитие да завърша средно образование. Но те не пожелаха да дойдат, нито искаха да разговарят с мен – дали съм подготвена за бъдещето… Все едно съм затворено досие за тях”, споделя Валя.
Приемната й майка обаче продължава да й помага, въпреки че вече не получава заплата от държавата за нея.
„След като навършат тези години, те остават в нищото, отговорността за тях се размива между приемния родител, институцията, общините… И се разчита най-вече на емоционалната привързаност между приемния родител и приемното дете”, казва Цветелина, която търси помощ в общината.
Там разказва историята на Валя и моли да й отпуснат жилище. Оттам се съгласяват и предоставят апартамент. Той обаче е в окаяно състояние. Цветелина ще го ремонтира със собствени средства, за да може Валя да живее в него. Това ще стане, докато момичето следва висше образование.
„Като завършва тази специалност, искам да продължа с медицина, да специализирам като рентгенолог – да помагам на хората, защото мисля, че това е моята кауза - да помагам на хората, както мама помага на всички деца като мен”, споделя със сълзи на очи Валя.
Единственото финансово облекчение за Валя в момента е, че тя не плаща семестриална такса в университета. Това е възможно след дългогодишната работа на Асоциацията за приемна грижа.
„На година от приемна грижа излизат по 50-60 деца, но нямат ясен път. Някои от тях се опитват да останат при приемните си родители. Други търсят самостоятелен път, но повечето от тях нямат ясна визия. Нямат посока, в която да се чувстват подкрепени. Има защитени домове, в които могат да останат няколко месеца или общински жилища, но всичко това е накъсано, няма политика по този въпрос. Общо взето се работи на парче. Гледа се повече това къде да го настаним, а не какъв план да развием за живота му”, казва Мирослав Долапчиев, председател на Националната асоциация за приемна грижа.
Бъдещето на Светлин и Валя ще бъде подкрепено от техните приемни родители. Но не всички младежи имат този късмет. Някои трябва сами да търсят възможност да се борят с живота.
Попитахме социалните служби какви са възможностите пред младежите. Отговорът е, че младият човек вече може да ползва други социални услуги. Трябва обаче да ги потърси.
„Може да се ползва услугата преходно жилище. Това е услуга, в която младежите се подкрепят от малък на брой персонал, най-вече за това как да се социализират в самото общество- като се подкрепят при намиране на работа, усвояване на умения. Услугата е краткосрочна, така че след година те биха могли да излязат от тази услуга вече подготвени да излязат“.
„Ако този младеж има увреждане, би могъл да се насочи към услуга, която е защитено жилище, центровете за настаняване от семеен тип или домовете за хора с увреждания”, казва Венелина Богданова, началник-отдел "Социални услуги за пълнолетни лица" към Агенцията за социално подпомагане.
На практика обаче се оказва, че в домовете за хора със специални потребности няма достатъчно свободни места.
„Ограничени са ни местата за хора с психически увреждания и умствена изостаналост. Тези защитени жилища предполагат настаняване на деца, които са с по-леки заболявания”, допълва Богданова.
В момента у нас има 2045 приемни семейства, които се грижат за 1839 деца. Забелязва се лек спад в сравнение с 2018 г. Тогава децата са били 2351.
„Този лек спад не може да говори за липса на развитие, напротив ние имаме развитие на приемната грижа по отношение на нейното качество. Чисто практически социалните работници от отдел „Закрила на детето” подкрепят детето до навършване на пълнолетие”, допълва Цветанка Бахчеванджиева, главен експерт в "Дейности и мерки за закрила на детето" към Агенцията за социално подпомагане.
А как е навън? Преди 30 години в далечна Финландия Сами Исониеми попада в приемно семейство. Тогава е на 5 години. Споделя, че в страната има възможност за социално съдействие и след пълнолетие.
„Когато детето е на 18 години, то вече се води възрастен. Но никой от нас от приемната грижа не е готов да бъде независим. Затова при нас във Финландия има „афтър кеър“ (after care) - грижа, която продължава до 25-годишна възраст. Отпуснаха ми средства, за да обзаведа първото си жилище. Апартаментът пък беше осигурен благодарение на облекченията, които социалната система предоставя. Имаше социален работник, който продължаваше да ми помага, заедно с приемните ми родители. Аз съм много щастлив, че моите приемни родители продължиха да се грижат за мен, защото на много места и във Финландия, и в България има хора, които спират грижите. Започнах да уча в полицейска академия. Паралелно с това завърших образование, свързано с помощ при приемна грижа”, казва Сами.
У нас през 2020 г. е приет Закон за социалните услуги. Той обаче все още не се прилага в цялост, казват от Агенцията за социално подпомагане. В него е предвидено да има информиране, консултиране, застъпничество и посредничество за младежите. Неговото прилагане би помогнало за тяхната по-добра интеграция в обществото.
А дотогава, изглежда, че приемните родители са тези, които продължават да се грижат за порасналите младежи.
