Повече от 40 години Афганистан е бойно поле, а нормалният живот, доколкото го има, се случва в кратките тишини между изстрелите. Тези хора, които ще представим, в момента са далеч от талибаните, но и от близките си, които са оставили в Афганистан. За част от тях България е втора родина от няколко години, други тъкмо са дошли и искат да останат, а трети - да напуснат колкото се може по-бързо.
Близо до българо-турската граница, в Пъстрогор, се намира един от транзитните центрове на Агенцията за бежанците. От няколко дни в тази сграда е Нури Ентизар - един от 230 афганистанци, настанени тук.
„Защото моята страна сега е много опасно място. Талибаните завзеха властта, парламентът затвори. Всички градове са пълни с талибани. Дойдох през Иран, после Турция, Гърция и България. Много малко пътувах с кола, повечето път изминах пеша“, разказва Нури.
Преди да потегли към Европа, Нури е прекарал месец в бежански лагер в Пакистан, където все още се намира семейството му. Брат му губи единия си крак при експлозия в училището, в което учи, а самият Нури оцелява при атака на пътя в Афганистан.
„Карах от Кабул към Джалалабад и талибаните ни нападнаха. Не знам каква беше причината, но започнаха да стрелят. Аз бях улучен в крака, а тримата души, които пътуваха с мен в колата, бяха убити. Не мога да се върна в родината си. Хората от моето село ще ме видят и ще ме издадат на талибаните, защото работят с тях, а аз съм шиит. За хора като мен е опасно да се върнат сега“, казва Тури.
„В рамките на времето, в което се разглежда молбата, лицата биват настанявани в общежитията на центъра, осигурява се медицинско обслужване, изхранване. Тука нека разграничим нещата - задържаните нелегални мигранти се задържат в центровете на дирекция "Миграция". В това време лицата имат право да подадат молба и за закрила. Някои се възползват“, обяснява Спасимир Петров, директор на транзитния център за бежанци в село Пъстрогор.
„При депозиране на молба за убежище мигрантите се предават на Агенцията за бежанците, тя може да излезе с решение“, допълва комисар Иван Стоянов от "Гранична полиция".
„През последните три месеца се наблюдава увеличение на опитите за преминаване на държавната граница. По-голямата част биват спирани и недопускани да влязат на българска територия. От началото на годината до момента има задържани 555 лица, незаконно преминали. През последните два месеца задържаните са 233 и е предотвратено навлизане на около 20 хиляди лица през българо-турската граница“, казва комисар Стоянов.
Мигрантският натиск към Европа и особено вълната бежанци от Сирия след избухването на войната там принуди много държави да изградят защитни стени по границите си. Хиляди километри прегради бяха издигнати през 2015 г. за пресичане на така наречения "Балкански маршрут".
„Оградата е една бариера пред евентуалните нарушители. Тя не може да ги спре, но целта е да ги забави. Проверяват се на сто процента всички превозни средства“, казва комисар Стоянов
„Много проблеми имахме, 9 нощи вървяхме пеша. Минахме границата през гората. Бяхме арестувани от полицията в София“, разказва Мансур Харун, който сега е в разпределителен център на Агенцията на бежанците.
Докато снимаме в бежанския център, разговаряме с него и още няколко младежи, които тъкмо са пристигнали. Те нямат право да напускат лагера, защото документите им все още се разглеждат. Пътували са няколко седмици. Далече от дома сега се надяват да получат статут на бежанци.
„Искам да бъда със семейството си. Те са в Афганистан - баща ми, майка ми, сестра ми и брат ми. Искам да отида в Европа и да взема семейството си със себе си. Не съм ги виждал от един месец“, споделя Мансур.
„В по-голямата си част - поне според това, които казват в личните си истории, те пътуват нелегално, прекосяват граници, тяхната крайна цел е страна от ЕС, най-вече Франция, Германия, Австрия. Почти няма такива, които искат да останат или ако има такива, те са малко“, коментира Спасимир Петров, директор на транзитния център за бежанци в село Пъстрогор.
В апартамента си в София Сара Сайзи говори с роднините си, останали в Кабул. След завземането на властта в Афганистан от талибаните жените са задължени да се забулват от глава до пети, когато излизат от вкъщи. Братовчедката на Сара й разказва, че вече не може да посещава университета в една зала с мъже. Животът за жените вече е различен. Талибаните обещават равни права, но за момента това не се случва.
„Всички знаят, че обстановката в Афганистан е тежка. През 2016 г. участвах в няколко форума на жените и различни конференции. За съжаление, жената в Афганистан не само сега, но и преди, са несигурни и винаги стават обект на нападки. Винаги съм се чувствала нещастна там“, споделя Сара.
През 2016 г. Сара заминава за Турция с виза и влиза нелегално в България заедно с двете си деца. След това синът ѝ се разболява и с него прекарват една година в клиника в Германия. После се връщат в България, където живеят и днес.
„В Афганистан оставих всичко, защото периодът, в който учех там е свързан с най-добрите ми спомени. Оставих всичко в Афганистан. Майка ми и брат ми са в Турция, но другите близки и роднини още са в Кабул. Често се обаждам на леля си и нейните деца. С тях говоря. Тъй като сега положението е тежко, се чуваме всеки ден, за да проверя дали са добре. Сега не могат да работят и да се движат свободно насам-натам. Те също искат да си тръгнат оттам“, разказва Сара.
Последното поколение на Афганистан не познава трайния мир. През последните 40 години страната е разкъсвана от конфликти и военни действия - гражданска война, Съветска окупация, а след това и войната срещу тероризма и талибаните, водена от САЩ и коалиция от още държави. Военната мисия на САЩ в Афганистан приключи след почти 20 години.
ООН предупреди, че хуманитарната криза в Афганистан няма да приключи с евакуирането на чуждестранните граждани. Над 30 милиона души се нуждаят от помощ. Още никой не се наема да прогнозира колко хора ще се опитат да избягат от режима на талибаните. Европа отново затяга границите.
„Това е борба със следствието, а не с причината. През понятието "бежанец" стои понятието "война". Причината да има бежанци е войната, причината да има имигранти е бедността. Ние се борим със следствието. Ние се опитваме да решим проблема как да не влязат, а не как да не тръгнат. Тук с пълна сила се оправдава максимата, че те са тук, защото ние бяхме там. Това, което се случва с Афганистан, а преди това и в Сирия, е пряк резултат от нашата политика, имам предвид на западните страни в най-широкия смисъл“, смята Любомир Кючуков от Института за икономика и международни отношения.
Европейският съюз се оказа изправен не само пред миграционна криза, но и пред предизвикателствата, които произтичат от липсата на общоевропейска философия и политика за намиране на решение на проблема. Според доклад на фондация „Фридрих Еберт“ българското общество е натоварено с много страхове спрямо бежанците, но за по-голямата част от българите, с изключение на 5%, тези страхове не са преминали в омраза към чужденците и не носят идеологическата тежест на ксенофобията.
„Много сериозно тази емигрантска и бежанска криза се използва от крайнодесни формации за създаване на напрежения, включително влизат в употреба тезите за риска за идентичността, за християнството, за социалните системи и не на последно място твърде небалансираното медийно отразяване на този проблем. Създава се впечатление, че за нас бежанците се превърнаха в цифри, а не в хора. Дори за един определен период в медийни герои се бяха превърнали някои хора, които като частна полиция ходеха да арестуват мигранти и бежанци по границата“, коментира Кючюков.
„Аз съм жив свидетел на седем преврата или седем пъти промяна на властта. Бил съм ученик по време на краля, в 11 клас стана президентство. След това, преди да дойда в България стана така наречения априлски военен преврат“, разказва Шер Мохамад Хасани.
Хасани попада в България преди 40 години като студент. След като завършва, се връща в Афганистан, за да служи в армията. После отново се връща в София и работи като преводач - работа, която много често го среща с хора от родината му.
„Аз съм завършил техникум за нефт и газ в Афганистан. Когато завърших, приеха ме като асистент обратно в същия техникум. Това беше в далечната 76-та година. Тогава даваха чрез министерството на просветата даваха места за обучение в различни страни. Имаше две места. Едното аз спечелих затова дойдох в България. + 00:02:36 - Помня точната дата - 12 октомври 1978 г., когато пристигнахме с влак от Истанбул в София. Започнахме да учим български език, беше ми лесно, защото знаех руски. След това нещата потръгнаха. България ми е като втора родина“, разказва Хасани.
Шер често може да бъде видян в различни районни полицейски управления, където превежда на бежанци и нелегални имигранти.
„Когато има хора, чиито родители са загинали, те са останали сираци. Много тъжни истории са ми разказвали, които са ми повлиявали по много такъв начин, че все едно съм бил тях. За съжаление, това е реалността в Афганистан. + 00:14:56 - Хората ми разказват през какви трудности са минали и някои от тях съпоставят предишната власт със сегашната обстановка. Основната цел на хората в Афганистан е да има мир. Хората от правителствата не искат придобивки, основната цел като ги питате е "искам мир".
След поемането на властта от талибаните ЕК призова страните членки да се въздържат от експулсиране на имигрантите от Афганистан. В ЕС нагласите се различни. Някои държави официално съобщават, че не искат никакви бежанци от Афганистан. Според Дъблинския регламент първата страна, в която мигрантите са влезли, трябва да узакони статута им, или да ги върне.
„Източноевропейските страни решават проблема как да не допуснат мигрантите, западноевропейските как да ги устроят в обществото. Те са вече там и се търсят начини как да бъде намерено тяхното място в обществото. При нас това е свързано по-скоро с по-формалната страна. Те на практика са групи от хора, които минават. Икономически и социални са причините. В западните общества, особено постколониалните, има традиции с чужденци и мигранти. Трябва да се намери общо решение, което да натоварва равномерно всички държави в ЕС - общо и солидарно. Идеята за квоти беше опит да се решат проблемите на Дъблинския регламент, без да се променя той самият“, казва Любомир Кючуков.
Според ООН случващото се в Афганистан се определя като един от конфликтите с най-много цивилни жертви в световен мащаб. Особено висок е броят на жертвите сред децата и жените. Според ООН управлението на талибаните ще има пагубното отражение върху човешките права.
„Цивилизованият свят е задължен на Афганистан заради дългата война - от 43 години насам по един или друг начин има война. Заради това нещо светът е задължен да подаде ръка. Афганистанците стават жертви на тези промени“, смята Шер Мохамад Хасани.
„Този проблем ще се възпроизвежда, докато не се решат проблемите с причините за това, за което стана дума“, коментира Любомир Кючюков.
„Искам да дойдете при мен и да заживеете нормален живот. Много ми липсвате, ще се опитам да ви взема при себе си“, казва бежанецът Мансур на своите близки.
„Аз като една жена мюсюлманка се страхувам, ако талибаните наистина управляват съобразно каноните на шериата. Трябва да дадат равни права на всички, а на жените да е позволено да работят“, казва Сара.
„Мечтая си един ден афганистанците да бъдат свободни като хората в другите държави. Жените и децата да имат права, Някой ден искам да мога да се върна вкъщи, където имам толкова много спомени и хора, които ми липсват страшно много. Моля се Афганистан да бъде свободен“, пише Сара в своето „Писмо до Афганистан“.
