Дипломати и служители на разузнаването и контраразузнаването на Народна република България разкриват неизвестни факти и обстоятелства от времето на Възродителния процес.
За първи път те разказват версията на дипломацията, разузнаването и Контраразузнаването за събитията около смяната на имената от 1984 г. до 1989 г.
Завещано от Ататюрк
От януари 1984г. Любомир Шопов ръководи отдел „Балкански страни” на външното министерство. Дотогава е ръководил поверителните преговори между НАТО и Варшавския договор във Виена за съкращаване на въоръжените сили.
По думите му голяма пречка за решаването на изселническия въпрос е била дейността на турското разузнаване: "Всъщност политиката на Ататюрк, заложена веднага след идването му на власт, предопределя официалната дейност на турската държава и дейността на турските разузнавателни органи. Това са негови думи, тук го цитирам: Изселническият въпрос и въпросът за турско малцинство винаги да стоят в българо-турските отношения, но никога да не бъдат решени.
Големият проблем е, че през всички тези десетилетия след Освобождението от османско иго, линията на поведение на турската държава към България е агресивна и Турция се стреми да използва това население за свои цели - и по царско време, и по социалистическо. По царско време е правен опит за цялостно решаване на изселническия въпрос. Искам да кажа, че политиката на Турция се гради на два основни стълба – претенции за наличие на турско малцинство в България и право на Турция да се меси в нашите вътрешни работи, за да определя и контролира това население на наша територия.
Вторият стълб е Изселническият въпрос – поддържането на изселнически настроения в тези хора, така че те да бъдат в една постоянна зависимост от настроенията в Турция и готовност да отидат в Турция и да останат там, така че те да бъдат раздвоени и да не могат да се развиват спокойно”.
От Ататюрк до управлението на Тодор Живков, Турция постоянно променя позициите си спрямо изселниците - ту настоява за изселване, ту го блокира. Кампанията на Турция в Кипър обаче нагнетява напрежението: „Ние дори бяхме на границата на военно стълкновение през 1984 година. Турските масмедии развиваха изключителна активна кампания със заплахи за военна намеса на Турция с десант на турски парашутисти, за превземане на Пловдив и Бургас, и за стигане до Дунава.
Това бяха отигравани варианти за натиск, които не можеха да пробият и си давахме сметка, че това няма как да стане, защото по онова време България имаше мощна армия с 300 бойни самолета, 2700 танка с отбранителна линия и верни съюзници, които по всяко време щяха да се намесят”.
За какво основно настоява Турция? „Турция настояваше за признаване на турско национално малцинство в България. Ще ви кажа, че никъде в договорите между България и Турция не фигурира определение „турско малцинство” в България – напротив, има българско малцинство в Турция, но за България става въпрос за мюсюлмански малцинства, а мюсюлманството и религията не са етнически показател”, обяснява Шопов.
Неочакван терор
По това време Бончо Асенов е доцент в школата в Симеоново. Пише дисертация по темата за мюсюлманската религия и протурския национализъм. Той е един от експертите на ДС, подкрепил Възродителния процес: „Имахме информация за това, че Турция засилва много своята националистическа дейност у нас след Кипър - севернокипърската република се обяви за независима".
"Кипърският синдром" родил в "българските протурски настроени лица" идеята за автономна република в три варианта: "Първият е чисто кипърският – федеративна република, а другият - присъединяване към Турция. Има една карта - 25 хиляди квадратни километра са в територията на Турция, и третият вариант е една независима държава тук, която да обяви Лудогорието, Добруджа и Пловдив. Това е времето, когато бяха разкрити стотици агенти на турското разузнаване, това е времето на 80-те години".
През август 1984 година бе извършен първият от серията терористични актове на гара Пловдив и аерогара Варна. Това е август 1984 година, възродителният процес не е започнал, отбелязва Асенов: "Те изненадаха много, ДС беше неподготвена за тях и тогава само едни човек отговаряше по линия на тероризма, след това се създаде направление „Терор””.
От 1984 до 1989 година за пет години на територията на страната действат 42 турски терористични групи, осъществени са 72 терористични акта. Има загинали. Само за разкриването на групата, наречена "Мерзавците", взривили бомби на гара Буново и в хотела в Сливен, на МВР му трябват 2 години.
Най-тежкото нападение
Най-тежкият терористичен акт е извършен на 8 юли 1987 година. Сава Денев 26 часа неотлъчно води преговорите с трима терористи от силистренското село Чернолик, които отвличат две деца от Добрич, и въоръжени с гранати настояват да получат коридор през Малко Търново и да избягат в Турция. Обидени от смяната на имената.
Неговият разказ: „Имайте предвид, че тогава Турция оказа изключителен натиск над България да признае, че тук има турско малцинство и Турция да гарантира за техните права и свободи. ДС беше категорично против смяната на имената на турците в България, категорично, постоянно говоря това. Нашите докладни записки, които сме ги пускали, бяха, че не трябва да се пристъпва към смяна на имената, а да се изчака период със задължителен именник на новородените и постепенно да станат с български имена. Много глупаво се подходи да се сменят имената и на живите, и на умрелите".
По думите му ДС не е сменяла имена: "Смяната на имената беше възложена на общинските народни съвети, а приканването се провеждаше от партийните организации и стопанските ръководители. Задачите на ДС бяха да не допуснат организирано противодействие срещу смяната на имената и тъй като имахме агентури сред турците, и знаехме кои са босовете сред тях, и кои са силно националистически настроени и могат да организират недоволство и противодействие, нашата задача беше тях да ги неутрализираме, не да ги убиваме, а да ги неутрализираме. С предупредителни протоколи и да знаят, че се наблюдават и че няма да допуснем те да организират хората".
Полк. Денев не е съгласен и с твърденията за броя на жертвите: "Има 8 загинали – едно дете има смачкано от тълпата. Майката с пеленачето, когато тръгват да бягат, изтърват детето и тълпата го смачква. Беше забранено на МВР да стрелят срещу хората. Само ако има опасност за живота на представителите на властта, защото тълпата е от 2000 души и те са въоръжени - хвърлят камъни, запалителни бутилки и колове, брадви… само с изключително крайни случаи. В целия процес 1984-85 година има 8 човека убити в цяла България. 1989 година има 9 загинали.
Имаше такива, по-буйните ги задържахме, но тогава знаете – в Белене. В Белене 523 човека са въдворени".
Какво помни от терористичния акт? "На 8 юли пред хотел "Интернационал", от една силистренска кола „Лада” се хвърлят две гранати. Ранени са трима туристи и тези, които са в колата, почват да крещят, че искат среща с някой отговорен ръководител от МВР. Около тях се събира огромна тълпа, смятат, че се снима филм, никой не им обръща внимание – те късат български пари, паспортите си изхвърлят и крещят „Ние сме турци”, искат коридор за Малко Търново.
Един трябва да отиде да контактува с тях и аз отговарям за терора и викам – „аз ще отида”. Взех един мегафон, отидох до тях и им казах, че ще говоря с тях. Не съм въоръжен, искам да отида до тях. Първо казах: „кои сте и какво искате?”. Беше много горещо и аз казвам, „сега като гледам как сте напечени в колата, а преместете колата на сянка и да разговаряме при по-добри условия”. Те се съгласиха и преместиха колата.
Теорията е такава – когато се установи контакт с терористи, е да свалиш напрежението. Те ми казаха имената на децата, първо мислехме, че са техни деца и че правят инсценировка. Като проверихме, се установи, че децата са от Добрич и уведомихме родителите им. 26 часа непрекъснато бях с тях и само аз разговарях с тях”.
Похитителите и милицията излизат от Златни пясъци. Тръгват за Варна. Похитителите настояват да минат през града.
Какви са плановете на властите: „Искахме до Аладжа манастир да направим засада и да ги освободим, но се оказа, че те искат да минават през града, направихме конвой. Тръгнахме за Бургас, за границата. Казахме им, че чакаме представител на турското консулство. Той отказа и каза, че са решили окончателно – или ще заминат в Турция или ще умрат. Казаха, че ще чакаме от турското консулство. Разговаряхме за какво ли не, разказа ми, че имал пчелен мед, изкарвал, и че добре си живеели, и че е обиден от това, че са му сменили името. Те очакваха, че Турция ще ги приеме ли – ние още на Златни пясъци един наш колега го представихме за турски консул и им казах – вие какво си мислите, че като отидем на границата, Турция ще ви приеме ли? Никой не приема терористи”.
Децата какво правеха? „Децата стояха вътре в колата, а те държаха в ръцете си гранати с извадени шплентове”.
Засадата край Варна отпада, конвоят с терористите тръгва за Бургас. Отново настояват да минат през града.
Силистренската „Лада” излиза на входа на Бургас и без да признава светофари, започва да се движи по улиците на Бургас. Забиват се в една глуха улица зад окръжния комитет. Отварят прозорците и почват да крещят, че ще убият децата: „Спряхме до тях да им се скарам. „Вие какво правите, защо правите тия глупости” и гледам на задната седалка Орлин държи две гранати и крещи: „Не мога да ги държа повече, ще ги изтърва”. Той е изпаднал в истерия, трепери целия, и до него сгушени – децата. Аз си вкарах ръцете и главата в колата, и му хванах ръцете с гранатите, викнах да донесат вода, те почнаха да го поливат, той се успокои. Казах къде са шлеповете, слагайте ги пак. Казах на баща му – взимай гранатите”.
Така се разминава голямата касапница. На изхода на Бургас се провежда срещата с мнимия представител на турското посолство: „Той беше преводачът на Тодор Живков и почна да ги убеждава да пуснат децата и той ще ги качи в неговата кола, ще ги закара в Турция. Д-р Николов се нави все пак, но другите – не”.
През това време е изградена нова засада с БТР-и край село Изгрев на 50 километра от границата.
Там вече се развива последното действие: „Като видяха БТР-и, те спряха, ние ги запушихме с нашите коли, и отидох на разговори с тях. Почнахме наново да ги убеждаваме, появи се хеликоптер, да се откажат от намерението си, да пуснат децата. Последното действие се разигра тогава, те се свързаха с мене и казаха – повече не можем да чакаме, ще тръгнем. Недейте да продължавате да правите глупости, недейте дърпа Дявола втори път за опашката, казах аз. И им казах – тръгнете ли, ще се видим в Ада. И ми затвори. Тръгват срещу БТР-а и виждат, че той не е запушил пътя, и решават, че ще го заобиколят. Но пък нашите колеги от другата страна слагат една „Лада”.
И като тръгват със силистренската „Лада”, се блъскат с другата кола, единият изтърва гранатата. Тогава Орлин хвърля двете гранати пред баща си и пред Невен, и колата тогава се взривява. При първата граната едното от децата се хвърля през прозореца и Орлин успява да му хване само маратонката, но то успява да избяга през прозореца. Колата тръгва назад и тогава се взривяват другите гранати, колата застава в канавката и почва да гори. И тогава ние решихме, че вътре всички са загинали – да се взривят три гранати в една кола и да останат живи, това не е възможно. Гранатите всъщност са в краката на предните седалки, и телата и седалките защитават задните.
Мъничкото дете и Орлин са изхвърлени от взривната вълна през прозореца. Орлин тръгва да бяга през гората, командосите взимат детето и го носят, хващат Орлин и така завърши всичко. Орлин като го докараха, си беше глътнал езика и му го извадиха. Мъничкото дете в Бургас и после в София, успяха да му спасят крака, но остана пет сантиметра по-къс.”
Урок за днешна Европа?
Извършителите на терористични актове са осъдени на смърт. 156 са съдебните процеси по това време за противодържавна дейност и шпионаж.
Тежките присъди, като тази за опит за отвличане на самолет на БГА „Балкан”, се излежават в Старозагорския затвор.
Амнистирани са след 10 ноември 1989 г., като има помага тогавашният главен мюфтия Недим Генджев, бивш офицер от ДС: „По време на преговорите България контрира Турция с въпроси за българското малцинство на нейна територия и за кюрдите”.
Любомир Шопов отбелязва: „Тук идва другият въпрос: Какво става с българското малцинство, което наброяваше 500 хиляди души към началото на Балканската война? 60 хиляди избити през 1913 година, 200 хиляди прогонени, от половин милион българско население само в Истанбул, има няколкостотин души, а сега са останали 350 души.”
Докато дипломатите успокояват обстановката, разузнаването активира дейността си.
Един от най-големите протести срещу смяната на имената е в Шумен на 29 май 1989 година. Запомнен е не само заради мащабите и насилието.
Павлин Павлов: „Мой приятел замина от рак, защото го бяха пратили без оръжие. Там тая маса тръгва срещу тях, били принудени да стрелят във въздуха, две момчета падат, единият пронизал с ножовка другия...”
Любомир Шопов: „В един мирен пазарен сбор изведнъж хората се преобразиха, извадиха колове ножове. Аз не мога да ги упреквам, че недоволстват, но законите и държавата са си закони и държава”
Протестът става един от поводите същата вечер Тодор Живков да излезе с обръщение по БНТ към Турция да отвори границите и да приеме изселниците от България. 362 хиляди заминават за Турция. 140 хиляди от тях се връщат. Турция затваря границата на 22 август.
През октомври Шопов предлага решаване на проблема с двойното гражданство- на изселниците да се предостави възможност да изберат къде да останат. Падането на Тодор Живков остава въпросът без решение. До днес.
Проблемите, заложени с разпадането на Османската империя и нейното наследство на наша територия, остават на дневен ред като отворени рани. „Така нямаше да се допусне двойното гражданство, а сега сме заложници и нарушаваме изискванията на целия ЕС”, отбелязва Шопов.
А оценката на служителите на разузнаването и контраразузнаването, изпълнявали държавните решения за преименуване на българските турци е нееднозначна.
Павлин Павлов: „По границата бях 12 месеца, ходих в командировки и се нагледах. Това няма оправия, още тогава беше ясно, че повече няма оправия. България показа, че интеграция на ислямизирано население не е възможна. Нека ЕС се поинтересува от българския пример.”
Тепърва историята ще даде оценка за изминалите събития, а дали прогнозите ще се сбъднат, предстои да разберем.
