В bTV Репортерите показваме двете основни гледни точки към едно от най-спорните събития в българската история – така наречения „Възродителен процес”. В „Две версии” ще видите мнения и позиции, които никога не са разказвани.
Тази година се навършват 30 години от изселването на 362 000 български турци. Защо е важна годишнината? Тя означава, че абсолютната давност на делото е изтекла и потърпевшите не могат да получат възмездие. Делото за Възродителния процес в момента е спряно от прокуратурата и най вероятно никога няма да бъде прекратено. Това провокира вълна от недоволни пострадали граждани – турци, които днес живеят в Турция и настояват за справедливост, лежали в затвора в Белене за това, че са организирали протести срещу властта, без да са осъдени.
Близо 200 са оцелелите, които се организират да съдят държавата ни в Страсбург, защото ги е лишила от достъп до правосъдие. Екипът на bTV издири четирима бивши затворници, за да разкаже техните истории. Намерихме и родните им села в България, както и свидетели на събитията, които те са организирали.
Общото между тези мъже е, че са лежали в затвора в Белене, защото са организирали протести срещу смяната на турските имена по време на Възродителния процес. Не са осъдени, но са прекарали най-малко година зад решетките. Сега настояват за възмездие. 30 години след голямата екскурзия обаче дело номер едно за Възродителния процес е спряно, но не прекратено.
„Ние осъждаме този процес като престъпление срещу човечеството. Като престъпление срещу цял един народ - малцинство в определена държава. Очакваме държавата сама, без да чака международни съдилища, да се заеме и да обезщети пострадалите”, казва Музафер Ерканлъ от силистренското село Искра.
„За да получим справедливост, тук има една група от 150 души, които си търсим правата в София. Съдим държавата, че недоброволно ни вкара в затвора в Белене”, каза Харун Абил Муталибов от добричкото село Абрит.
В момента от обвиняемите по дело номер едно за Възродителния процес е жив само бившият премиер Георги Атанасов. По-малко от 200 са останалите турци, лежали в затвора в Белене, които чакат възмездие. Организират се дори и от Турция и настояват делото да бъде прекратено, за да имат основание да атакуват българската държава пред европейските съдилища за това, че като български граждани ги е лишила от достъп до правосъдие.
„Ще търсим, докато сме живи, правата си. За мен давност за такива дела не трябва да има”, казва Руфат Юмер от кърджалийското село Башево.
В Софийския градски съд в момента има 111 жалби срещу спирането на досъдебното производство и за ускоряване на делото. То е спряно за последно от Военната прокуратура през октомври, защото не са изпълнени задължителните препоръки на съда да бъдат разпитани всички свидетели, които са били в Белене по политически причини заради това, че са се съпротивлявали на смяната на имената. Изтекла е всякаква давност по делото.
Прокуратурата на Република България е взела решение да не коментира този случай, категорични бяха за bTV от обвинението. Над 30 са свидетелите, за които българското обвинение за четвърти пореден път е пратило съдебна поръчка в Турция. До момента свидетелите не са открити. Екипът ни обаче успя да издири четирима от политическите затворници в Истанбул.
Истанбулският квартал „Авджилар” е най-гъсто населен с изселници от България –от май до август 1989 г. границата с Турция пресичат 360 000 български изселници. В „Авджилар” живеят двама от героите ни. Други двама са от Картал на азиатския бряг. Всички те настояват за възмездие.
За Музафер Ерканлъ от силистренското село Искра първата среща с офицерите от Държавна сигурност е в казармата.
„Януари месец започнахме да чуваме, че в Кърджалийско сменяли имената. Лудост просто - как мога да живея с подобно нещо. Добре, че ме прибраха в Белене, иначе или щях да поконча себе си, или някаква беля да направя. Толкова тежко ми беше. Изведнъж цялото ни село осъмна в блокада. Дойдоха пред къщата ни, баща ми изпадна в нервен срив, заплака. Това в моите очи е държавен терор. Това беше достатъчно да бъда прибран. Само два дни разпити Баща ми и той почна да се интересува за моята съдба. Така и той попадна в Силистра - два дни разпити. После ни събрах и отидох в Белене. Няма съд, няма присъда”, разказва Музафер.
Заедно с Музафер в Белене попада и баща му. След като е освободен, стои три години без работа.
„Аз и още един учител организирахме мирен протест в село Босна. Прочетохме там за какво претендираме - да ни върнат имената. Дойде полиция. Казахме, че си знаем правата и молим тези права да ни се възстановят, за да продължим да живеем като нормални хора. Това беше причината да дойде полицията”, разказва Музафер.
В село Босна, Силистренско, и днес помнят протеста и организаторите му.
По същия начин Руфат Юмер организира протеста в ардинското село Млечино на 24 декември 1984 г. Това е първият митинг срещу смяната на имената изобщо у нас. Участват 3000 души от всички околни села. Руфат е на 24 години.
„3000-4000 души дойдоха на този митинг, но не ни разбраха. Само ни биха и не само ни биха, но ни избиха. Събраха ни и ни закараха в Белене”, разказа Руфат.
В Държавен вестник, брой 44 от 1990 г. излиза списък на реабилитираните лица, лежали в Белене. Там фигурират и нашите герои, но с българските им имена. Милен Шенков Ясенов, или Руфат Юмер, е на четвърта страница.
Случаят на Харун Абил Муталибов от добричкото село Абрит е друг. Той не е организатор на протести, но е отказал да призове съселяните си да сменят имената си и да ги агитира в полза на процеса. След отказа Харун е пратен в запас в Роман, където му сменят името.
„Попадането ми в Белене е по време на Възродителния процес 85-а година. Тогава ме викаха няколко пъти в МВР в Добрич с цел да направя изказване пред турския народ, че ние сме били българи, но през османското робство сме били потурчени. Но аз не се съгласих, защото дядо ми, баща ми все турски говореха, не се съгласих”, разказва Харун.
„Дадоха ми личната карта и казаха, че вече се казвам Христо Ангелов Младенов. Работих като учител и после ме уволниха, защото бях задържан през април. Около 65-70 дни ме задържаха. Задържаха ме, защото не съм говорил пред хората, че това е Възродителен процес, че сме били българи. След това ме пратиха в Белене”, допълва мъжът.
Най-активна дейност по време на Възродителния процес има Шефкет Шефкет от истанбулския квартал „Авджилар”. Сега там е зам.-директор на гимназия. Първоначално през 1987 г. е изселен от селото си Пет могили, Шуменско, за протурска и проислямска дейност. Изселването е принудителна административна мярка, която се прилага при престъпления срещу Народната република, както и за оказване на съпротива спрямо органи на властта и срещу лица, които извършват противообществени прояви и които застрашават сигурността на страната.
В края на 87-а година Шефкет е арестуван и е изпратен в Главно следствено управление. Следствието трае 126 дни. Делото - 5. Защитава се сам. Не обжалва. Съден е за протурски национализъм, за противодържавна дейност и за създаване на организация, която се занимава с противодържавна дейност. Осъден е на четири години затвор при строг режим.
„Създадох Турска освободителна организация. 7 класьори съм вземал от ДС. Отначало пет години работих като учител по практика и след пет години се записах в Русе като инженер. Следвах, но този процес всичко срина. Отказах се от продължаване на обучението и се върнах в селото. След това се събрахме и се организира една група, четири бяхме осъдени, но 52-ма бяха задържани. В ДС като печатари се водим. Позиви разпространявахме, че не сме съгласни с преименуването. Нека държавата да седне и да реши нещата, ние искаме да се изселим в Турция. Това ни беше голямата стратегия”, разказва Шефкет.
Той е освободен предсрочно на 22 декември 1989 година, амнистиран е.
За разлика от Шефкет, Харун не е искал да се изселва в Турция. Съгражданите ни държат да подчертаят, че са благодарни на Турция. Като строителен предприемач Музафер работи в Щатите, Русия. В България строи тунелите край Дупница.
"Аз дойдох в Турция, отидох в Бурса, завърших агрономията. После в една държавна институция започнах да работя”, разказва Руфат Юмер.
Всички имат документи от държавния архив, на които разчитат да им помогнат в съдебните дела. В момента единствената надежда на реабилитираните от Белене е безпрецедентният случай на техен съратник, който спечели граждански иск в България за причинени неимуществени вреди от 30 000 лева заради забавянето на делото.