20:10 ч. 11.05.2019
Православни християни, католици и мюсюлмани от пет етноса живеят в едно българско село – заедно в делник и празник.
Тя е бивша учителка. Бахтишен Салимова е кримска татарка и мюсюлманка. Тя е решила да се посвети на Бог.
Сестра Мария – Агнес е монахиня и е филипинка, идва в България през октомври 2008 г. За нея стените на църквата са утеха и спасение от натовареното всекидневие.
Димка Щерева е клисарка на църква „Св. Димитър“. Дядо й идва тук от Михайловград, за да търси работа.
Те са три жени. На пръв поглед различни – със своя език, религия и обичаи. Но животът им ги отвел на едно място - Царев Брод. Тук хората не се сочат с пръст, защото отдавна са свикнали да не се делят, на местни и чуждоземци. Според Мария Катракова това може би е единственото село в България с три гробища и три църкви - джамия, немска църква и православна. И от малки знаят, че да бъдеш различен, не означава непременно враг.
Бахтишен Салимова се ражда в селото и живее тук вече 60 години. Тя е бивша учителка. Потомка на Ченгиз хан и мюсюлманка. Това не ѝ пречи да се чувства българка и да рецитира любимото си стихотворение на Ран Босилек. Влезе ли гост в дома ѝ, на масата се слагат традиционни татарски ястия. По рецепта така, както я научили баба ѝ и майка ѝ.
„Винаги на масата има чорба. Ястията ни са боб, картофи , но винаги има месо - овчо или телешко. А знаете, че тататрите са ядяли и конско месо. Шурберек. Кьбете. Джантък”, изброява ястията Бахтишен Салимова.
Предците ѝ се заселили тук преди повече от 150 години след края на Кримската война и Царев брод станал техен дом. Първото име на селото е Ендже.
„Отначало повечето, които са били тука са, се занимавали със земеделие, скотовъдство и най-вече знете, че любими животни на татарите са конете” посочва Бахтишен. Тя разказва легенда за богаташ, който минава с влак, вижда красивите коне и предлага един облог - дали конете са по-бързи или влакът.
„И когато идва денят да се състои това състезание, когато влакът пристига на гарата във Варна, конете вече са го чакали. Това значи, че се е отдавало голямо значение за конете”, разказва още Бахтишен.
Така се оформя мюсюлманската общност в селото. Днес те са не повече от 350 души. A oт някогашното съперничество между турци и татари няма и спомен.
„Ендже сигурно е едно от най-особените села в цяла България. Освен 50-те немски семейства там живеят и българи, татари, турци, руснаци, унгарци, албанци и арменци. Ендже вероятно може да се нарича „международно“ село. И въпреки това многообразие на расите селската общност е мирна.”
Така описват село Ендже саксонските скаути, когато идват тук за първи път през трийсетте години на 20-ти век. Пътувате ли на североизток от Шумен, то със сигурност и вие сте минавали от там. Някогашното мохамеданско село, вече носи славно името Царев брод.
Нарекли го така, защото пресичало царския път. Казват, че някога тук бродили царете между Плиска и Преслав. Но без да предполагате, днес в това на пръв поглед обикновено село, рамо до рамо живеят пет етноса, с различни вероизповедания - православни християни, католици и мюсюлмани.
Върху къщите им ще видите гордо да се вее българският флаг. A там ще ви посрещнат усмихнати погледи и разцъфнали градини. В годините след Освобождението плодородната земя и равните полета привличали все повече заселници. Така селото започнало да става етнически цветно и пъстро. Първи дошли германците и си купили земя от изселващите се турци.
Легендата разказва, че цар Фердинанд ги поканил, за да научи местното население на модерно земеделие. Немските заселници пристигат в Царев Брод с вярата си. Така през 1910 година врати отваря първата католическа църква в селото. „Да се отдадеш на Бог е призвание, което усещаш със сърцето си”, казва сестра Мария –Агнес.
Прави го на 27 години, когато влиза в братството на Бенедиктинските сестри. „Почувствах , че нещо ми липсва. И нищо не можеше да запълни тази празнота. Не мога да го обясня, но когато реших , че ще се посветя на Бог, една светлина озари живота ми. Почувствах, че най-накрая имам това, което искам. Сега съм щастлива”, споделя сестра Мария - Агнес.
Напуска Филипините преди 10 години, за да дойде в България . Мисията ѝ започва от Раковски. От няколко месеца е настоятелка на манастира в Царев брод. Като такава трябва да се грижи за духовния живот на сестрите и да следи за спазването на реда зад дебелите стени на светата обител.
Денят тук следва строг режим и график. Започнал още преди изгрев слънце, с първата утринна молитва, вече е набрал скорост. Сестрите сноват из градината, из стаите, из двора... Защото основното правило тук е - „Моли се и работи".
„Денят ни винаги започва и приключва с молитва. Но винаги сме заедно като общност. Независимо от отделните задачи на всяка една от нас, накрая обсъждаме всичко задружно”, казва сестра Мария – Агнес.
Мисионерската дейност в селото започва преди век. С пристигането на четири сестри от Германия.Тогава те са започнали да се грижат за религиозното възпитание на децата. Имали са градини, защото трябвало да живеят от нещо. Имало е и сестра, която се е грижила и за болните хора.
„Когато по време на Втората Световна война Хитлер призовава немците да се връщат по родните си места, тук остават главно мюсюлмани и православни християни. От тогава до сега сестрите никога не са делили хората по религия”, категорична е сестра Мария – Агнес.
Сега тук живеят три монахини – от Филипините, Кения и България. Но продължават да помагат на местното население, грижейки се за духовното и физическо здраве на хората. В градина на манастира сестрите бенедиктинки, заедно с хора от селото, отглеждат билки, подправки и невен, от които пък се прави прочутият лечебен мехлем. Той се забърква по стара рецепта, предавана сред бенедиктинското братство. Донесла я със себе си от Швеция преди много години една от монахините. Наричали я билкарката.
Днес неговите тайни ни разкрива сестра Текла. „Хората тук някога са имали много кожни наранявания, нахапвания от кучета и така тогавашните сестри решават да им помогнат с помощта на билките и медицина”, уточнява сестра Текла. За рецептата се използва свинска мас. Цветът от невен се вари в нея, това се прави на слаб котлон, за да може полезните съставки на билката да се запазят. След това се запечатва в големи буркани и съхранява на хладно място.
„Смятам, че тайната му не се крие толкова в съставките. Не става дума за това просто да засадиш невен и да го продадеш. Когато сестрите отглеждат билките в градината, те го правят с вяра и молитва. С чисто сърце. И в момента, в който хората идват да го вземат, ние вече сме се помолили за тях”, уточнява сестра Текла.
Тя е в манастира от декември, пристига от Кения. „Едно от нещата, които осъзнах за България, е че независимо колко различни религии съжителстват тук, когато стане дума за нещо като медицина или активност, религията не е важна. Когато трябва да си помогнем, всички са като едно голямо семейство. Това, което ми харесва е да гледам връзката и влиянието, което имат сестрите тук с хората от селото. Начинът, по който общуват”, казва още сестра Текла.
В селото има много възрасти и болни хора, сестрите ги посещават, защото смятат, че те също имат нужда да поговорят с някого, да им се обърне внимание. Освен за възрастните, монахините се грижат и за децата в Царев брод.
Всеки петък сестра Мария-Агнес напуска манастира, за да прекрачи прага на местното училище. Там преподава английски на първокласниците. „Опитвам да ги науча на тези думички и действия, които ще им трябват всеки ден в живота като: „стани” , „седни”, да кажат - „Добро утро!”, „Довиждане”. Да умеят да кажат - „ Благодаря!”. Тези на пръв поглед прости думи ги възпитават в християнски ценности и уважение”, обяснява сестра Мария - Агнес.
Алберт, Джан, Онур, Християна. Тук учат 113 деца от 9 населени места и от различен етнос. А учителите още от малки ги възпитават в толерантност и разбирателство. Анна пътува от съседното село до училището в Царев брод всеки ден. Баща ѝ е бесарабски българин. В корените си има и таджикистанска жилка. Обича да пее и като всички деца тук се чувства щастлива.
„Тука хората наистина си живеят в най-добрия смисъл на думата – комшулукът е този, който е най-важен. Помагат си, кой с кого е другар, приятели са без значение на етноса”, твърди Тихомир Трифонов – директор на училище „Св. Св.Кирил и Методий”.
На метри от училището и на крачки от католическия манастир звучи камбаната на черквата "Св. Димитър". Въпреки че днес православните в селото са най-многочислени, църквата отваря врати последна.
Християните построили храма миналия век с доброволен труд. Отнело им година. Ключът за храма вече 20 години съхранява Димка.
Семейството ѝ пристига от някогашния Михайловград, днешна Монтана. „По мое детство тук имаше много немски къщички, които бяха много красиви Те бяха много симпатични, по-мънички. Така се влизаше от стая в стая. Нямаше това разделение на днешното строителство. Но бяха много уютни. Имахме приятелки. И предимно на Коледа посещавахме и манастира”, спомня си Димка.
Тя си спомня още, че когато е била ученичка в училището имало две паралелки от 30-36 ученика. „Никога не сме делили. Ние винаги си празнуваме нашите празници и техните съвместно като те ни канят или носят ни подаръци – баклави на турските празници или козунаци и яйца на Великден, и никога не ни е правило впечатление кой, каква вяра изповядва. Винаги сме били много задружни. Като приятели най-вече и като съседи”, разказва Димка.
И до днес е така. Всеки от етносите си донесъл на това място своето, споделил го и с другите. А как и кога станали толкова задружни хората, никой не помни. Но зададе ли се празник всички са заедно. Задружни са и не само на празниците.
Всяка сряда по традиция жените от селото се събират в пенсионерския клуб, за да се веселят. Така забравят за неволите и си напомнят, че заедно за по-щастливи. „Искам всички да видят това село. Има три религии. Пет, шест етноси ние сме единни, празнуваме заедно. Когато имаме погребение дори всички присъстваме. Това не е задължение, това е вярата ни, която ние носим и обичта да речем. Обич, сплотеност, единство. Нека хората видят, че в едно малко село действително се случват чудеса”, казва Бахтишен Салимова.
Когато минете през Царев Брод, макар и случайно, не го подминавайте. Защото всеки един от нас може да се вгледа добре в примера, който хората тук дават. И да отвори сърцето си, както те го правят. Така може би ще живеем в един по-добър свят. Свят, в който ще се приемаме такива каквито сме. Без значение от религията, която изповядваме, от цвета на кожата или етноса ни, защото всички сме хора.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
