Православни християни, католици и мюсюлмани от пет етноса живеят в едно българско село – заедно в делник и празник.
Тя е бивша учителка. Бахтишен Салимова е кримска татарка и мюсюлманка. Тя е решила да се посвети на Бог.
Сестра Мария – Агнес е монахиня и е филипинка, идва в България през октомври 2008 г. За нея стените на църквата са утеха и спасение от натовареното всекидневие.
Димка Щерева е клисарка на църква „Св. Димитър“. Дядо й идва тук от Михайловград, за да търси работа.
Те са три жени. На пръв поглед различни – със своя език, религия и обичаи. Но животът им ги отвел на едно място - Царев Брод. Тук хората не се сочат с пръст, защото отдавна са свикнали да не се делят, на местни и чуждоземци. Според Мария Катракова това може би е единственото село в България с три гробища и три църкви - джамия, немска църква и православна. И от малки знаят, че да бъдеш различен, не означава непременно враг.
Бахтишен Салимова се ражда в селото и живее тук вече 60 години. Тя е бивша учителка. Потомка на Ченгиз хан и мюсюлманка. Това не ѝ пречи да се чувства българка и да рецитира любимото си стихотворение на Ран Босилек. Влезе ли гост в дома ѝ, на масата се слагат традиционни татарски ястия. По рецепта така, както я научили баба ѝ и майка ѝ.
„Винаги на масата има чорба. Ястията ни са боб, картофи , но винаги има месо - овчо или телешко. А знаете, че тататрите са ядяли и конско месо. Шурберек. Кьбете. Джантък”, изброява ястията Бахтишен Салимова.
Предците ѝ се заселили тук преди повече от 150 години след края на Кримската война и Царев брод станал техен дом. Първото име на селото е Ендже.
„Отначало повечето, които са били тука са, се занимавали със земеделие, скотовъдство и най-вече знете, че любими животни на татарите са конете” посочва Бахтишен. Тя разказва легенда за богаташ, който минава с влак, вижда красивите коне и предлага един облог - дали конете са по-бързи или влакът.
„И когато идва денят да се състои това състезание, когато влакът пристига на гарата във Варна, конете вече са го чакали. Това значи, че се е отдавало голямо значение за конете”, разказва още Бахтишен.
Така се оформя мюсюлманската общност в селото. Днес те са не повече от 350 души. A oт някогашното съперничество между турци и татари няма и спомен.
„Ендже сигурно е едно от най-особените села в цяла България. Освен 50-те немски семейства там живеят и българи, татари, турци, руснаци, унгарци, албанци и арменци. Ендже вероятно може да се нарича „международно“ село. И въпреки това многообразие на расите селската общност е мирна.”
Така описват село Ендже саксонските скаути, когато идват тук за първи път през трийсетте години на 20-ти век. Пътувате ли на североизток от Шумен, то със сигурност и вие сте минавали от там. Някогашното мохамеданско село, вече носи славно името Царев брод.
Нарекли го така, защото пресичало царския път. Казват, че някога тук бродили царете между Плиска и Преслав. Но без да предполагате, днес в това на пръв поглед обикновено село, рамо до рамо живеят пет етноса, с различни вероизповедания - православни християни, католици и мюсюлмани.
Върху къщите им ще видите гордо да се вее българският флаг. A там ще ви посрещнат усмихнати погледи и разцъфнали градини. В годините след Освобождението плодородната земя и равните полета привличали все повече заселници. Така селото започнало да става етнически цветно и пъстро. Първи дошли германците и си купили земя от изселващите се турци.
Легендата разказва, че цар Фердинанд ги поканил, за да научи местното население на модерно земеделие. Немските заселници пристигат в Царев Брод с вярата си. Така през 1910 година врати отваря първата католическа църква в селото. „Да се отдадеш на Бог е призвание, което усещаш със сърцето си”, казва сестра Мария –Агнес.
Прави го на 27 години, когато влиза в братството на Бенедиктинските сестри. „Почувствах , че нещо ми липсва. И нищо не можеше да запълни тази празнота. Не мога да го обясня, но когато реших , че ще се посветя на Бог, една светлина озари живота ми. Почувствах, че най-накрая имам това, което искам. Сега съм щастлива”, споделя сестра Мария - Агнес.
Напуска Филипините преди 10 години, за да дойде в България . Мисията ѝ започва от Раковски. От няколко месеца е настоятелка на манастира в Царев брод. Като такава трябва да се грижи за духовния живот на сестрите и да следи за спазването на реда зад дебелите стени на светата обител.
Денят тук следва строг режим и график. Започнал още преди изгрев слънце, с първата утринна молитва, вече е набрал скорост. Сестрите сноват из градината, из стаите, из двора... Защото основното правило тук е - „Моли се и работи".
„Денят ни винаги започва и приключва с молитва. Но винаги сме заедно като общност. Независимо от отделните задачи на всяка една от нас, накрая обсъждаме всичко задружно”, казва сестра Мария – Агнес.
Мисионерската дейност в селото започва преди век. С пристигането на четири сестри от Германия.Тогава те са започнали да се грижат за религиозното възпитание на децата. Имали са градини, защото трябвало да живеят от нещо. Имало е и сестра, която се е грижила и за болните хора.
„Когато по време на Втората Световна война Хитлер призовава немците да се връщат по родните си места, тук остават главно мюсюлмани и православни християни. От тогава до сега сестрите никога не са делили хората по религия”, категорична е сестра Мария – Агнес.
Сега тук живеят три монахини – от Филипините, Кения и България. Но продължават да помагат на местното население, грижейки се за духовното и физическо здраве на хората. В градина на манастира сестрите бенедиктинки, заедно с хора от селото, отглеждат билки, подправки и невен, от които пък се прави прочутият лечебен мехлем. Той се забърква по стара рецепта, предавана сред бенедиктинското братство. Донесла я със себе си от Швеция преди много години една от монахините. Наричали я билкарката.
Днес неговите тайни ни разкрива сестра Текла. „Хората тук някога са имали много кожни наранявания, нахапвания от кучета и така тогавашните сестри решават да им помогнат с помощта на билките и медицина”, уточнява сестра Текла. За рецептата се използва свинска мас. Цветът от невен се вари в нея, това се прави на слаб котлон, за да може полезните съставки на билката да се запазят. След това се запечатва в големи буркани и съхранява на хладно място.
„Смятам, че тайната му не се крие толкова в съставките. Не става дума за това просто да засадиш невен и да го продадеш. Когато сестрите отглеждат билките в градината, те го правят с вяра и молитва. С чисто сърце. И в момента, в който хората идват да го вземат, ние вече сме се помолили за тях”, уточнява сестра Текла.
Тя е в манастира от декември, пристига от Кения. „Едно от нещата, които осъзнах за България, е че независимо колко различни религии съжителстват тук, когато стане дума за нещо като медицина или активност, религията не е важна. Когато трябва да си помогнем, всички са като едно голямо семейство. Това, което ми харесва е да гледам връзката и влиянието, което имат сестрите тук с хората от селото. Начинът, по който общуват”, казва още сестра Текла.
В селото има много възрасти и болни хора, сестрите ги посещават, защото смятат, че те също имат нужда да поговорят с някого, да им се обърне внимание. Освен за възрастните, монахините се грижат и за децата в Царев брод.
Всеки петък сестра Мария-Агнес напуска манастира, за да прекрачи прага на местното училище. Там преподава английски на първокласниците. „Опитвам да ги науча на тези думички и действия, които ще им трябват всеки ден в живота като: „стани” , „седни”, да кажат - „Добро утро!”, „Довиждане”. Да умеят да кажат - „ Благодаря!”. Тези на пръв поглед прости думи ги възпитават в християнски ценности и уважение”, обяснява сестра Мария - Агнес.
Алберт, Джан, Онур, Християна. Тук учат 113 деца от 9 населени места и от различен етнос. А учителите още от малки ги възпитават в толерантност и разбирателство. Анна пътува от съседното село до училището в Царев брод всеки ден. Баща ѝ е бесарабски българин. В корените си има и таджикистанска жилка. Обича да пее и като всички деца тук се чувства щастлива.
„Тука хората наистина си живеят в най-добрия смисъл на думата – комшулукът е този, който е най-важен. Помагат си, кой с кого е другар, приятели са без значение на етноса”, твърди Тихомир Трифонов – директор на училище „Св. Св.Кирил и Методий”.
На метри от училището и на крачки от католическия манастир звучи камбаната на черквата "Св. Димитър". Въпреки че днес православните в селото са най-многочислени, църквата отваря врати последна.
Християните построили храма миналия век с доброволен труд. Отнело им година. Ключът за храма вече 20 години съхранява Димка.
Семейството ѝ пристига от някогашния Михайловград, днешна Монтана. „По мое детство тук имаше много немски къщички, които бяха много красиви Те бяха много симпатични, по-мънички. Така се влизаше от стая в стая. Нямаше това разделение на днешното строителство. Но бяха много уютни. Имахме приятелки. И предимно на Коледа посещавахме и манастира”, спомня си Димка.
Тя си спомня още, че когато е била ученичка в училището имало две паралелки от 30-36 ученика. „Никога не сме делили. Ние винаги си празнуваме нашите празници и техните съвместно като те ни канят или носят ни подаръци – баклави на турските празници или козунаци и яйца на Великден, и никога не ни е правило впечатление кой, каква вяра изповядва. Винаги сме били много задружни. Като приятели най-вече и като съседи”, разказва Димка.
И до днес е така. Всеки от етносите си донесъл на това място своето, споделил го и с другите. А как и кога станали толкова задружни хората, никой не помни. Но зададе ли се празник всички са заедно. Задружни са и не само на празниците.
Всяка сряда по традиция жените от селото се събират в пенсионерския клуб, за да се веселят. Така забравят за неволите и си напомнят, че заедно за по-щастливи. „Искам всички да видят това село. Има три религии. Пет, шест етноси ние сме единни, празнуваме заедно. Когато имаме погребение дори всички присъстваме. Това не е задължение, това е вярата ни, която ние носим и обичта да речем. Обич, сплотеност, единство. Нека хората видят, че в едно малко село действително се случват чудеса”, казва Бахтишен Салимова.
Когато минете през Царев Брод, макар и случайно, не го подминавайте. Защото всеки един от нас може да се вгледа добре в примера, който хората тук дават. И да отвори сърцето си, както те го правят. Така може би ще живеем в един по-добър свят. Свят, в който ще се приемаме такива каквито сме. Без значение от религията, която изповядваме, от цвета на кожата или етноса ни, защото всички сме хора.
