Те са изпитвали чуждата болка. Предусещали са смъртта. Изправяли са се очи в очи срещу нея. Водили са най-тежката битка – тази за изцеление. Но никога не са спирали да вярват. Губили са човешки животи, но и са спасявали хиляди. А в най-трудните моменти са отправяли и те своите молитви към Бог.
Те са лекарите – анестезиолози и реаниматори, които като пратеници от Бога всеки ден и всяка нощ крепят тънката нишка между живота и смъртта.
„По време на клинична смърт можем да въздействаме върху тялото и така по някакъв начин да се опитваме, използвайки съвременните методи на медицината, да върнем живота на пациентите“, разказва д-р Димитър Николаков, завеждащ Клиниката по анестезиология и интензивно лечение на УМБАЛ „Света Ана“ в София.
„Неслучайно азбуката на анестезиолога и реаниматора е осигуряването на проходими въздухоносни пътища, дишане и сърдечна дейности. Това е основата, на която се извършва реанимацията за възвръщане на пациента от състояние, в което би могло да премине в биологична смърт, да се върне отново към начин на живот“, добавя той.
„Много е тежко, когато четеш въпроса в очите на близките: „Не може ли още нещо да се направи?“. И на теб ти се е искало да е можело още нещо да направиш, но не си могъл... Много е тежко, когато прочиташ недоверие: „Този не можа ли да го спаси? Защо не беше някой друг, който може би щеше да може?!“, казва д-р Иван Вълчев, старши лекар на Клиника по анестезиология и лечение.
„Нерядко се е случвало в условия на спешност, особено при млади пациенти, когато нещата са критични, въпреки че правим всичко необходимо, и да говорим да го подканваме: „'айде, можеш!“, молби и така нататък. Имало е случаи, когато си казвам: „'айде да опитам пак за последно“ и точно този, последния, опит възвръща нещата”, разказва д-р Александър Станоевски, лекар на Клиника по анестезиология и лечение.
Трифон Недялков е бил на ръба между живота и смъртта. След тежка катастрофа преди година е поставен в изкуствена кома за 30 дни, през които реаниматорите неспирно се борят за неговия живот. И той е спасен.
„Навсякъде около мен – най-тежкото отделение! Миришеше на смърт и виждаш много лоши работи всеки ден около теб. Хора – някои оцеляват, други си заминават… Като си толкова близо до смъртта, в даден момент разбираш, че край, всичко приключва. Тръпки те побиват и просто… най-страшното нещо е – споделя Трифон. – Усеща се, че си на ръба, че си на косъм… обаче в момента, в който разбираш, че вече прескачаш това, човек се чувства много, много по-жив от всякога“, казва още той.
„Те му даваха 72 часа. Чудото се случи! Детето оцеля! Благодарение на Божията помощ. На екипа на д-р Николаков, на реаниматорите, на докторите при него – казва майката на Трифон – Бистра. – Всеки ден отивах в болницата с голям страх и не знаех какво ще ми кажат за детето. Много благодаря на Господ и на докторите. Това беше чудото! В този живот много неща са ме накрали да повярвам в него. През много неща съм минала и знам, че той решава кога и как ще се случат нещата“.
„Първото нещо, което си спомням е, че събудих се и над мен точно имаше няколко доктори и единият даже ми намигна и ми каза: „Ти си силен, ти си готов, бориш се, ти си добре, ще се оправиш“. И страшно много ме мотивираха, помогнаха ми по всякакъв начин, което на мен ми даде много сила“, разказва още Трифон.
„Мога да кажа, че те са един вид пратеници на Бога. Както Бог дава на мен и на други хора в моята ситуация сили да се борят, така той на тях дава разум, сила да връщат човешки животи, да се борят за здравето на хората. Сега съм по-вярващ от всякога“, добавя още той.
За вярата…
„Категорично вярвам, че има ситуации, в които именно Бог помага. Абсолютно смятам, че ежедневната ни работа тук го доказва, защото много често нещата, които се случват, не се подчиняват на физичните закони“, споделя д-р Борислав Павлов – лекар, анестезиолог и реаниматор.
„Ние сме имали пациент, който след много тежка мозъчна травма, след многократни операции на мозъка беше обявено, че ще остане в т. нар будна кома. Човек, който ще може единствено и само да му работят сърцето и белият дроб, без да има възможност за комуникация с близките. В момента това момче е обект на лечение в нашата болница, обект на лечение в реанимация. Това момче говори, ходи и ходи и на училище. Тази вечер ще бъде и абитуриент, аз съм поканен на неговия бал“, разказва д-р Николаков.
„Моля на Господ да ми помогне, да ми даде сили, да ми даде психическа издръжливост, да ми даде способността да мисля трезво, да реагирам адекватно, защото времето е много ограничено и в момента, в който е загубено, всичко е безвъзвратно“, споделя още д-р Павлов.
И за смъртта, когато я усещаш близо…
„Смъртта я посрещаме всеки ден“, казва д-р Николаков.
„Усеща се и няма как да ви го опиша. Гадно чувство. Ако, някой ви каже, че е нещо приятно или нещо, с което човек може да свикне – не е. Не може да се свикне с това чувство. Отвратително“, добавя д-р Павлов.
„После идва по-тежкият момент, когато трябва да застанем пред неговите близки и да им съобщим, че, за съжаление, техния брат, баща, родител или син е загубил безвъзвратно. И това винаги е тежко. Не на всеки от нас му личи в този момент, но реално всеки от нас го преживява под някаква форма“, добавя д-р Иван Вълчев.
И за чудесата…
„Преди няколко години с една родилка – младо момиче, което почина на операционната маса, но беше реанимирана изключително, изключително дълго време. Въпреки всички протоколи, въпреки всяко едно правило, което казваше, че тя е безвъзвратно загинала, тя... оживя. Сърцето ѝ тръгна след 50 минути и тя излезе жива и здрава от тук. И тя, и бебето ѝ. Няма обяснение за това. Няма обяснение такова, каквото ние можем да дадем и да звучи достатъчно адекватно“, разказва д-р Павлов.
„Чудесата се появяват там, където човешкото познание още не е достигнало“, казва д-р Николаков.
След месец екипът му ще започне работа по проучване, което ще се проведе за първи път на територията на България с подкрепата на реаниматори от Ню Йорк. Докторите ще изследват какво преживяват пациентите, докато умират, като задават на хора, прескочили смъртта, въпроси като: Какво е състоянието на ума след смъртта? Продължава ли умът да работи, дори и тялото да не показва физически признаци на живот? Усещаме ли, че умираме? Знаем ли, че умираме?
Факт е, че всеки един от нашите пациенти дори в смъртта си умира по различен начин. Има хора, които точно преди да умрат, се усмихват, има хора, които плачат. Има хора, които правят ужасяващи физиономии. Разпитвали сме пациент, който е възстановен. Един нямаше никакви спомени, втори каза как се е издигнал на може би около метър и се е обърнал и виждал всичко това, което се прави около него. А най-пресният случай е за една жена, която пък е чула абсолютно целия разговор, който се е водел. Как някой лекар е казал: „Ами ние май счупихме ребра, докато сме ѝ правили сърдечен масаж“. Всичко това тя ни го разказва. Това става при положение, че няма пулс, няма кръвно налягане и пациентката не диша, тя е умряла, разказва д-р Веселин Велчев.
Ясен Гергов също претърпява тежка катастрофа. В медикаментозна кома е повече от месец. Дишането му се поддържа изкуствено.
„Лекарите не са давали никакви надежди и шансове. Бил съм отписан едва ли не. Дори се бях примирил с факта, че си отивам и очаквах да дойде този момент. И усетих свеж прилив на въздух в гърдите си. Предполагам това е било, когато са ме сложили на апарата за изкуствено дишане и оттогава сънищата станаха не толкова черни и не толкова мрачни. Като че ли се съживих, не мога да го опиша по друг начин“, разказва Ясен.
„Фактът, че съм жив и дишам говори сам по себе си достатъчно, че са направили абсолютно всичко и че са се борили докрай. Раздали са се. Огромен респект към техният труд, професионализъм. Живея втори живот. Категорично!“, добавя още той.
„Това е нещото, което ме кара да идвам тук ден след ден, защото това е един маратон, който е ден след ден и продължава 20,30, 40 години за хората, които имат сили да го издържат. Това е огромно психо-емоционално натоварване, което всеки един от нас поема всеки ден. Всеки ден – от сутрин до вечер и през нощите, уикендите. И сме си го избрали и всъщност няма за какво да протестирам. Всъщност е хубаво. Голямо предизвикателство и емоция, която не спира и до ден днешен“, казва д-р Павлов.
„Да си анестезиолог и реаниматор е до някаква степен да бъдеш избран от Бога да върши такива големи дела, да спасяваш човешки животи, да правиш това и да се справяш там, където другите не могат. Това е призвание“, споделя д-р Станоевски.
Вижте целия филм:
