Виктор Гаврилович Захарченко е легенда на руската музикална сцена. Роден е в предвоенна епоха и 18 години живее в селце, забравено от Бога в Краснодарския край.
Преживява глад и война, а 40 години ръководи прочутия Кубански казашки хор, с който изнася концерти по целия свят.
През юни Захарченко лично ще предвожда Кубанския казашки хор по време на турнето му в България. Хорът ще посети София, Пловдив, Варна, Търново и Бургас.
Ето какво каза той пред Георги Тошев:
– Маестро, как открихте света на музиката? На колко години бяхте и кога осъзнахте, че един ден ще бъдете част от музикалния свят?
– Като деца ни беше интересно и излизахме от време на време да видим какво става, как се крият войниците в окопите, как всичко наоколо гори. Един ден немците събраха от хората покъщнината в един голям куп и я запалиха. Не знам защо. Братчето ми, което беше на 13 години, видяло в тази купчина хармониката. Грабнал я и я донесъл вкъщи. Никога преди това не бях виждал такова нещо. Взех хармониката в ръце. На лявата страна подбрах ниските тонове, басовете, и започнах да свиря. Бях едва на три годинки. Майка ми чу и се изуми – момченце, което никога не е виждало музикален инструмент, свири готови акорди. Тогава тя казала: „Сигурно това дете ще умре, това е невъзможно”. Още тогава музиката ме грабна и някак си ме докосна. Осемнайсет години съм слушал само народно пеене. Самоук съм на акордеон.
През 1949 г. в пети клас написах писмо на Сталин. При нас, на село, бяха показали два филма. Веднъж месечно идваха с прожекции в селския клуб. Веднъж ни прожектираха италиански филм – „Прелюдия на славата”, където едно десетгодишно момченце дирижираше цял оркестър. Гледах с огромен интерес и много ми хареса. След месец показаха друг филм – „Здравей, Москва”, съветски филм, в който се разказва за момченце, което на десет години свири на акордеон. И изведнъж така ми се прищя и аз да свиря на акордеон и да стана артист.
И тогава написах собственоръчно писмо до другаря Сталин, че при нас, на село, нямаме нито радио, нито имаме кръжоци в училище. Написах на Сталин, че искам да бъда музикант, да бъда композитор, да бъда артист. Изписах на Сталин цяла училищна тетрадка, прегънах я на две и я пуснах в централната пощенска кутия, адресирана до другаря Сталин. Дните минаваха – ден, два, три, цяла седмица. Мислех си, че Сталин ще ми отговори веднага, но отговорът дойде след повече от два месеца. Отговора го пазя. Той е публикуван в моите книги.
В отговор на моето писмо дойде голяма областна комисия, за да видят кое е това дете, което е написало писмо до самия Сталин. Бил съм направил 36 граматически грешки в писмото, опозорил съм селото, опозорил съм бил Кубанския край. Започнаха да ме дразнят, да ми се подиграват с думите: „Хей, композиторчето”. Бях пети клас през 1949 г. и заради тези дрязги престанах да ходя на училище и повече не се завърнах там. В училището обаче смениха директора. Новият директор, Михаил Иванович Рибалкин дойде при мен и започна да ме убеждава, че трябва да се ходи на училище, че ще купят акордеон. Каза ми още, че той самият чете ноти и че ще ме учи. Опълчих му се, че там ме дразнят децата, но той ме кандардисваше с любов.
– Каква е разликата според Вас, когато хорът пее в малък православен храм или на сцената на Кремълския дворец?
Сценичните трибуни биват най-различни. Храмът, разбира се, е молитвен дом. На Божи гроб дори изпяхме „Богородице Дево”. Бяхме 80 души на тези гастроли. Влязохме в Божи гроб, поклонихме се на камъка, където е лежал разпънатият Христос. Докоснахме го с челата си, а там по това време имаше монаси, които знаеха кои сме и какво е Кубанският казашки хор. Беше страшна жега, 44 градуса. И на тази горещина ние бяхме точно там. Къде ли не е бил Кубанският казашки хор! Навсякъде сме били.
Преди 15-20 години бяхме в Германия. На този концерт тогава присъстваха Путин и Шрьодер. Помолиха ни да изпеем песента „Сбогуването на славянката”. Изпяхме я. На този концерт ние изпълнихме и една известна немска песен на немски език. И тогава Шрьодер остана изумен, че ние сме изпели немска песен, и то на неговия роден хановерски диалект. Ние изобщо не знаехме за това. Научихме песента механично. Така че да знаете, че пеем песни на съответния език. И в този репертоар ще включим и България.
Виктор Захарченко запява „Градил Илия килия”.
– В живота си сте имали много трудни моменти, но има един много драматичен период за Вас, когато преживяхте една чудовищна катастрофа. Какво се случи?
– Това се случи на 5 септември. Времето беше топло, слънчево. Пресичах улицата на правилното място. Светофарът започваше да мига предупредително за колите, но един автомобил искаше да успее да мине и ме блъсна. Бедрото ми се счупи.
Травмата беше ужасна, защото кракът ми просто се откъсна от тялото и остана като някаква пръчка до него. „Убиха човек, убиха човек”, виждах края. Имах толкова планове за живота, толкова неща да направя още и изведнъж ми се случи това. И си казах: „Господи, още нищо не съм успял, нищо не успях”. От този момент вече нищо не помня. Виждам над себе си по-голямата ми дъщеря, а аз усещам в този момент, че съм в храма и държа икони. Първото нещо, което я попитах: „Вика, къде са иконите?”. Тя ме гледа и плаче. Аз пак я попитах: „Къде са иконите?”. Попитах я защо плаче, а тя ми отвръща: „Татко, ти помниш ли какво се случи?”. И тогава се сетих за онази кола, за крака ми.
Пет месеца съм лежал само по гръб. Още седем месеца лежах в болница. Изписаха ме с две патерици. Три-четири години след това ходих на две патерици. И до ден днешен ходя с бастун. С патериците заминах за Северна Америка. Оставих на сцената патериците на земята и дирижирах. По този начин дирижирах дълги години. На концертите в Киев така дирижирах. Всички знаеха, че съм инвалид. Е, сега с бастун, какво да се прави. С една дума, това си беше изпитание, от което оживях.
Как мислите, ние и вие, руснаците, научихме ли си урока по история, или май сме го забравили?
Еднозначно ще ви отговоря – не. За наше голямо съжаление, много неща са забравени, но за голяма радост и с надежда, не всичко е забравено. Има хора, които няма да забравят историята при никакви обстоятелства, тя се държи на тях. Достоевски има такава мисъл: Ако на земята остане един човек, който е православен, значи вярата е жива. Дори един човек да остане на тази земя, който ще помни. Паметта е всичко. Ние сме живи дотогава, докогато ни помнят.
