Марко Ван Бастен е една от най-ярките звезди в историята на футбола. Името му отдавна е легенда, а животът му е доказателство, че пътят и на най-великите минава през трудности и падения.
Вижте какво разказва Ван Бастен за себе си в интервю за Светослав Иванов в рубриката „Роуминг“ на предаването „120 минути“:
- Кажете ми Марко, кой ваш прякор харесвате най-много в миналото. Лебеда? Свети Марко? Или Ледения?
- Да ви кажа нямаше голямо значение за мен... Всички тези прякори получих в Италия. Но за мен "Лебеда" беше специален прякор.
- Кой беше вторият?
- Сан Марко.
- Винаги сте били енигма. Особено като футболист. Нещо като "Тих убиец от световна класа", ако ми позволите тази метафора. Защо решихте да сте толкова откровен във вашата книга?
- Винаги съм бил честен. Тук няма никаква разлика. Единствената разлика е, че в книгата реших да разкажа своята лична история. Преди години, в началото на кариерата си просто не съм изпитвал необходимост да говоря за себе си пред всички. Това е разликата между Марко тогава и Марко днес. В началото на пътя аз обожавах своята работа и се стремях да я върша възможно най-добре. Концентрирах цялото си внимание и всичките си сили, за да съм добър в това, което правя. След като кариерата ми приключи обаче настъпи момента, в който си казах - "Добре. Вече мога да кажа как се чувствах, какво си мислех, какво постигнах". Просто дойде моментът да разкажа. Честно и директно, какъвто винаги съм се стремял да бъда.
- Защо "Баста"? На какво и на кого казвате basta в случая?
- Това е италианският израз за "стоп, стига и достатъчно". Но аналогията тук е с моето име и начинът, по който се произнася. Ван Бастен и Баста. Като ги миксира човек и се получава леко забавно. Нищо специално...
- Как едно момче, което обича футбола се превръща в мъж. Опишете ми вашето детство?
- Бих го описал като нормално. По цял ден ритах на улицата и на площада, в квартала, в който живеех. Имах много приятели, но най-добрият ми приятел беше топката. Ритах с приятелите си, но обичах и да оставам насаме с топката. Малко по малко започнах да усещам, че ставам все по-добър и по-добър. Така дойде и мечтата - да съм професионален играч. Израснал съм с мачовете на "Аякс" от 70-те, възхищавайки се на звездите в отбора като Йохан Кройф, Неескенс и другите. Гледах ги как печелят титли и купи и си мечтаех да печеля като тях.
- Един епизод от вашия разказ за детството. Вашият приятел Йопи, който загива пред очите ви… Какво точно се случи и какво влияние имаше върху вас в следващите години?
- Никога не съм си давал сметка за влиянието на тази история върху мен. Но тя имаше огромно отражение, защото когато на шест загубиш приятел се случва нещо, което няма обяснение. С Йопи играехме върху леда на едно замръзнало езеро. Ледът се пропука и той изчезна във водата. Никога не се завърна. Когато си на шест и това стане пред очите ти, е трудно да разбереш защо твоят приятел няма да се прибере, защо няма да го видиш. Толкова много футбол играехме двамата. След това виждаш мъката в очите на родителите, на останалите ни приятели. Как да ви кажа - това беше огромна драма с огромно отражение върху мен, защото като дете все още не разбираш живота и смъртта.
- Тази трагедия роди ли у вас стремеж да помагате на другите след като пораснахте?
- Честно казано, не знам. За мен да преодолея това беше много трудно. Да излизам на игрището без моя приятел. Но трябва да продължиш напред. Животът продължава и за никого не е лесно.
- През 1992 г., когато аз бях дете, обичащо футбола, имах усещането, че всеки път, когато докосвахте топката вкарвахте. Как беше възможно това?
- В това време бях добър играч. Важен играч. Мисля, че бях осъзнал как точно се играе тази игра. Но бях и щастлив да играя с някои от най-добрите до себе си. В националния на Холандия бяхме с Гулит и Рийкард, Куман. В „Милан” бях с Барези, Малдини, Тасоти, Донадони. Да си сред такива играчи е късмет. Заедно бяхме много силни. Печелехме, а аз вкарвах повечето голове. Но аз винаги бях най-близо до гола. Това може би е причината всичко да се случваше така през тази година.
- Имате ли отговор на въпроса - защо най-талантливите отнасят най-много ритници - в спорта, и в живота?
- Знаете ли... Истината е, че тези, които имат най-много фенове, имат и най-много врагове. Това е някакъв странен баланс. Например „Байерн” Мюнхен в Германия имат най-много фенове, но и най-много врагове. Страстите са в полюси – или обичаш, или мразиш. В живота също понякога се случва така.
- Така стигаме до 1994-а година. Вие сте в златната си възраст. На върха на успеха. Но вие, Марко Ван Бастен, не можете да издържате повече на болката. Моментът, в който осъзнахте, че вече нищо няма да бъде същото?
- В това време получих контузия на глезена. Работих много с мисълта, че ще се върна. Но аз знаех, че това е голям проблем. Огромен проблем, който в онова време не беше много ясен дори и за лекарите. Опитвахме какво ли не, но нищо не можеше да спре болката. След 2-3 години в опити стана ясно, че трябва да спра. За мен това беше много тежък момент. Цял живот бях играл футбол. Футболът беше моят живот. И изведнъж един ден трябва да спреш, да се опиташ да промениш живота си напълно. Но беше още по-сложно. Не трябваше просто да спра с футбола, аз наистина страдах, толкова силни болки изпитвах. Не можех да ходя, не можех дори да се движа без болка. Тези проблеми продължиха дълго след като се отказах от футбола. Години наред се борех, за да почувствам облекчение.
- Възможно ли е човек да стиска зъби и да притъпява болката, за да печели още и още. Или винаги идва момент, в който болката побеждава?
- Разбрах ви. Аз наистина опитвах да се боря. Психологическата ми нагласа беше, че ще се справя, че ще преодолея тази ситуация. Но накрая, след 3 години - решение нямаше. Трябваше да си тръгна. Идва моментът, в който си казваш – стоп! И не е лесно. Все още имам проблеми с глезена, въпреки че се подлагах на още операции, за да се върна в нормалния живот. Това също ми отне няколко години. Това е нещо, което може да се случи в живота на всеки. Понякога просто ти се налага да смениш посоката. Не е лесно, но вие виждате, че все още съм жив и съм щастлив човек…
- Радвам се да го чуя! Какво се случва с психиката ти през този период, когато те боли, а болката носи нещастие?
- Трудно е, защото не е лесно да стигнеш до решението. Но си длъжен да продължиш - имаш семейство, имаш деца и заради тях се изправяш. Да, не е лесно, но трябва да се бориш. И да се опитваш да се върнеш в състояние, в което отново да изпитваш щастие. Това е положението. Знаех, че никога повече няма да играя футбол, опитах се да си намеря хоби. Когато укрепнах физически се опитах да играя малко тенис, малко голф. Посветих цялото си време на семейството и децата. Това беше моят път обратно към щастието.
- Разбира се семейството. Разкажете ми за Лизбет.
- Лизбет, моята съпруга. Тя е на моята възраст. Много е хубаво, че когато се шегуваме, се разбираме доста добре. Пораснахме заедно и сме много щастливи заедно, с нашите деца. Имаме прекрасен живот.
- Какво бихте казали на нашите зрители, на българските ви фенове? Със сигурност имате много и ви гледат.
- Надявам се моята книга да им хареса. Може би има неща, които всеки може да научи дори и за себе си в нея, защото аз съм преминал през много щастливи времена, но и през периоди на огромни трудности. През какво ли не... Защото всеки човек трябва да е здрав и щастлив, но и да работи, да се грижи за семейството си. Споделяйки своите емоции, може да разпознаете себе си в мен. И да се амбицирате да промените нещо в себе си, семейството или обкръжението ви.
- Благодаря ви! За мен беше удоволствие.
- Аз ви благодаря много. Пожелавам на България и всички българи щастие в живота!
