„Спасените”: Парализирана жена извървя пътя до олтара, за да каже „Да!”

Тя е силна, смела, вдъхновяваща. И не поставя граници пред себе си, откакто животът й поднесе най-суровия урок. Но пътят от гнева и отричането до смирението е дълъг, трънлив, с възходи и падения.

Тя е на върха.

Ти имаш близо 200 000 последователи в "Инстаграм" и си доста популярен инфлуенсър. Какво искаш да кажеш на тези хора, които те следват?

Мисля, че основното ми послание към хората е да живеят живота си пълноценно. Също така искам да продължа да бъда посланик на хората с увреждания и да показвам, че – да, ние може да водим различен на пръв поглед живот, но всъщност също имаме свят, пълен с любов и успехи. Повечето хора се втренчват в това, което ние не можем да правим. Моята цел е с помощта на социалните мрежи, да показвам нещата, които ние, хората с увреждания, можем да правим.

Когато разглеждам снимките ти в "Инстаграм", ти изглеждаш толкова щастлива, лъчезарна, силна, успешна жена. Някак си личи, че се наслаждаваш на живота. Беше ли трудно да стигнеш до този начин на мислене?  

Парализирана съм от 17-годишна възраст. До преди това не съм имала никаква представа какво е да живееш с увреждане, защото дори не познавах такива хора или хора в инвалидни столове. Така че наистина ми беше трудно в началото. Трябваше да се науча отново да правя съвсем обикновени неща – как да ставам от леглото, как да се обличам сама, дали въобще ще мога да пътувам, дали някой ще се влюби в мен, ще мога ли да шофирам? Всички тези неща, които са съвсем нормални за хората без увреждания, за мен…бяха съвсем нови уроци.

Животът на Челси се преобръща в една петък вечер през 2010 година.
Била на 17 - животът бил пред нея. С приятели отишли на купон.

„На връщане от партито се качихме в кола на приятел, който беше пил алкохол. Блъснахме се в дърво с около 60 километра в час. И аз бях парализирана мигновено. Загубих всякаква сетивност от кръста надолу“, спомня си Челси.

Шофьорът и останалите приятели се разминали с леки наранявания. Най-тежко пострадала е Челси - със счупен гръбначен стълб. Транспортирана е спешно в болница.

След като се връща в съзнание, чува онези думи, които сриват света пред очите й.

„Моментът, в който лекарят влезе в стаята около две седмици след инцидента....той ми каза: Имаш ли въпроси? И аз го попитах: Да, защо не чувствам краката си? И той ми отговори: Много съжалявам, но ти никога повече няма да можеш да ходиш. Гръбначният ти стълб е необратимо засегнат“, разказва Челси.

Тя остава в болница в продължение на 51 дни.

Обвиняваш ли някого, че това ти се случи? Шофьорът, съдбата, Господ?

Шофьорът беше мой приятел. Около година след инцидента, аз се борих той да не влиза в затвора, но в крайна сметка го осъдиха на 7 години и 4 месеца, беше на 18 години. Около три години след това имаше отново съдебен процес, в който той имаше възможност да поиска по-кратка присъда, аз се произнесох в негова защита и…спечелихме. Той беше пуснат на свобода.

"Просто и аз съм виновна, колкото и той!", казва Челси в съдебната зала.

„Поех част от отговорността за инцидента. Мисля, че това е част от изцелението, част от прошката. Аз допуснах той да шофира пиян. И мисля, че поемайки тази отговорност, успях да простя на себе си…“, споделя жената.

Беше ли ти трудно да приемеш новия си живот?

Първата година след инцидента отричах всичко, което ми се беше случило. Казвах си, че това не е възможно. Дори и да счупиш кост, тя може да зарасне и да се върнеш към нормалния си начин на живот.

Челси намира своето спасение в онова, което обича най-много – да танцува.
Още от малка печели регионални и национални състезания по танци.
Мечтата й била да стане професионален танцьор и да обикаля света по турнета.

„Но след като останах парализирана, не знаех дали ще мога да сбъдна тази моя мечта. Когато минаха две години от инцидента, си казах – защо не се свържа с други момичета, които също са в инвалидни колички и да започнем нещо наистина различно?! Да създадем отбор на танцуващите в инвалидни колички!“, казва Челси.

Отборът им е в Лос Анджелис, казва се "Ролетс", тоест "На колела".

„Това означава „на колела“. Седем момичета сме, всички с различни диагнози и различни степени на инвалидност. И групата се разраства -  всяка година правим и международна среща със стотици други момичета със същата съдба. И, оказва се, мисията на групата е много по-голяма. Това е мястото, където самотното общество на хората с увреждания вече не се чувства толкова само. Идват момичета от целия свят, с различни увреждания. И едно от любимите ми неща, които чувам, е когато те дойдат при мен и ми кажат: "Благодаря ти, че организираш това, моето увреждане е много рядко, но тук намерих човек със същата диагноза. Или пък ми казват – "Пътувам за първи път, върнах самочувствието си." Тоест, това не са просто уроци по танцуване. Те дават усещането за общност, за принадлежност. Нещо, което им е липсвало до този момент“, казва още Челси.

Според нея повечето хора с увреждания са подценени.

„Заметени са в ъгъла, просто защото са различни. И честно казано, мисля си, че социалните мрежи върнаха гласа на хората с увреждания. Те ни дадоха възможността да покажем живота си и да покажем, че той също е нормален по свой си начин. И мисля, че това е съвсем нормално. Нормално е да си различен!“, казва жената.

А след танците и музиката е ред на любовта. Челси се запознава с Джей на служебно събитие. Харесват се от пръв поглед. 4 месеца след тази среща, те вече са двойка.

„Той се премести при мен около година след това и сме заедно оттогава. Невероятен е. Той всъщност се занимава с производство на инвалидни колички и… това ни събра“, разказва Челси.

След инцидента мислеше ли си, че може и да не откриеш някого, който да те обича истински?

Честно казано, когато останах парализирана, нямах представа как ще изглежда любовния ми живот. Исках да бъда майка един ден, да се омъжа, но същевременно не познавах нито един човек с увреждане, на когото да му се е случило това... И си мислех, че може би няма да мога да открия любовта. Но бях решена да напасна моята ситуация към заобикалящия ме свят, за да мога един ден да обикна някого и този някой да е влюбен в мен. Молих се за това и… чувствам се късметлийка и благословена, че открих мъжа, който ме обича такава, каквато съм.

Предложението за сватба идва неочаквано и Челси заживява своята най-красива приказка.

Сватбата се състои в края на миналата година. За пореден път Челси надскача границите на собствениците си възможности. С много усилия, тя успява да извърви пътя до олтара - права.

„Знаете ли, мисля си, че не е нужно да можеш да ходиш до олтара, за да имаш хубава сватба или за да имаш емоционална връзка с твоята половинка. За мен…ходенето вече не е част от моя живот. Не е част от нашия живот с Джей. Но…реших да извървя това разстояние, защото като малко момиче винаги съм си мечтала да стоя до моята любов – сърце до сърце, очи в очи. И не исках моето увреждане да ми открадне този момент. Затова избрах да бъда права, да бъда сърце до сърце и очи в очи с Джей... След това се върнах в количката, все пак тя е част от живота ми. Тя е част от нашата връзка“, разказва Челси.

За какво си мечтаеш, Челси?

Мечтата ми е един ден да стана майка. Да продължа мисията на клуба по танци. Искам да стигна до повече жени с увреждания, да продължа да им вдъхвам кураж и самочувствие. Това е мечтата ми, това е мисията ми... И, да, щастлива съм!

Коя беше Челси преди инцидента и коя си ти сега?

Мисля, че преди инцидента Челси беше младо и наивно момиче, което не знаеше каква е силата й. А Челси сега... е силна жена, която знае какво точно иска. Сега съм този тип човек, който вижда проблем и веднага иска да го реши. Имам цел и искам да я постигна. Този инцидент и това увреждане… да, взеха много от мен. Но емоционално и духовно те ми дадоха толкова много сила, защото се научих да живея отново. Хората с увреждания имат най-невероятната духовна сила от всички хора, които познавам.

Челси, какво ти се иска да запомнят хората от твоята история?

Бих искала да кажа на хората … когато видите човек, който изглежда различно, който говори различно или прави нещата по различен начин от вас, не гледайте на тях осъдително. Бъдете отворени към различния начин на живот на останалите. Защото няма само един-единствен модел, по който да изживеете живота си. А ако не познавате човек с увреждане… потърсете информация за тях във вашата държава. Няма нищо по-хубаво от това да сте образовани по темата. Просто давайте на хората, които са различни, повече…повече любов. Това е!