Едуард Азуаза е готвач технолог на голяма компания за продукти за молекулярна и модерна кухня. Работата на Еду е да създава текстури и нови продукти, които влизат в употреба в най-известните ресторанти в света. Голяма част от съставките, с които работи са лиофилизирани продукти. Така се прави храната за космонавтите, в която България някога е била пионер.
Но шеф Азуаза е свързан по доста различен начин с България – женен е за румънка, с която преди повече от 20 години осиновяват момче от България.
Еду Азуаза и Дидак Богдан ексклузивно гостуват в предаването „120 минути“. Вижте интервюто на Светослав Иванов с тях:
Светослав: Еду, бихте ли представили сина си в две-три изречения?
Еду: Ще бъде трудно. Това е моят български син, Дидак Богдан, дойдох преди 20 години в Пловдив, за да го взема и доведа в Барселона.
Светослав: Дидак Богдан?
Еду: Да.
Светослав: Какво означава името?
Еду: Дидак е собственото му име на каталунски, като българското му име е Божидар. Реших да оставя името му на румънски, защото съпругата ми е румънка, и искам да съхраня неговото истинско име от български.
Светослав: Тоест сте запазили българското име?
Еду: Да, само преведено – съответствието на Божидар на румънски е Богдан.
Светослав: А приятелите Ви викат Дидак или Богдан?
Дидак: Дидак.
Светослав: Ваш ред – представете баща си в две изречения.
Дидак: Баща ми е тати.
Еду: Този, който плаща сметките.
Дидак: Да, купува ми обувките.
Еду: Все се шегуваме с това.
Дидак: Тати, моят баща, не знам… Той е шефът.
Еду: Известният шеф!
Дидак: Да.
Светослав: Еду, казвате, че преди 20 години сте дошли в България. Съпругата Ви е румънка. Чия беше идеята да осиновите българче?
Еду: Тогава имах ресторант в Барселона и един от клиентите ми беше българският цар Симеон.
Светослав: Наистина ли?
Еду: Да. Имах приятел, осиновил в Пловдив, който ми каза, че е прекрасно място, с добро сиропиталище. Казах си: „Защо не?“ По това време бяхме подали цялата документация за осиновяване на дете в Румъния, но Европейския съюз възпрепятства процеса там поради някакви проблеми. Тогава се насочих към България, защото беше близо. А и както казах, цар Симеон… Тогава си мислех, че Симеон може да ми помогне! Но да, резултатът беше сполучлив, защото най-накрая се прибрах от Пловдив със сина ми.
Светослав: Разкажете ми за деня, в който дойдохте тук и видяхте Богдан за първи път.
Еду: Спомням си го ярко, сякаш беше вчера. Бяхме в Пловдив, в медико-социален център. Спомням си една жена, ангел, запътена към мен с бебе. Той ме погледна сериозно, погледна жена ми и се усмихна. Веднага го поискахме. Никога няма да го забравя.
Светослав: И го прибрахте директно в Барселона?
Еду: Останахме тук 4 дни. След това го оставихме тук в изчакване – 8 месеца – за да може съдия да подпише окончателните документи. Дойдохме 8 месеца по-късно и го взехме с нас в Барселона.
Светослав: Нямате спомени, защото сте били много малък.
Дидак: Нямам.
Еду: Беше на година и 10 месеца, на 22 месеца.
Светослав: 22 месеца. И оттогава сте се връщали в България. Колко пъти?
Дидак: Два пъти, това ми е вторият.
Светослав: Защо?
Дидак: Защо се връщам? Първият път се върнах, за да видя къде съм роден – бях на 10 – с баща ми и семейството ми. Сега се върнах, защото той е по работа тук и реших да дойда с него.
Светослав: И отново отивате в Пловдив, в сиропиталището.
Дидак: Да.
Светослав: Влизате вътре… Разговаряхте ли с някого?
Дидак: Първият път да, разходихме се из стаите, където бяха бебетата. Но този път не ме пуснаха. Говорих с една от сестрите, която е била там преди 20 години…
Еду: Жената се е грижела за него, беше много развълнувана.
Светослав: Наистина ли? Казахте ли ѝ кой сте?
Дидак: Да, да. Тя не ме помнеше, но ми каза колко съм пораснал, колко се радват, че са ми дали добър живот и така.
Светослав: Страхотна история в страхотен град – Пловдив е прекрасен български град с чудесни хора. Еду, много хора на твое място биха прекъснали връзката на детето им с…
Еду: Не, не, не.
Светослав: Но други биха, за разлика от Вас. Защо решавате да дойдете в България, когато той е на 10 години, да му покажете сиропиталището? Защо?
Еду: Не искам да губи своята идентичност. Той е българин. Роден в България. Искам да бъде българин и каталунец, но не и да губи… От първия ден му обясних от къде идва. Още от началото. За мен е много важно да не ме пита някой ден: "Тати, какво стана, ти ми каза, че си ми биологичен баща". За мен е биологичен. Но за мен и съпругата ми бе много важно да му обясним всичко още от началото.
Светослав: Разбирам.
Еду: Даже имаше случка. Като беше на 6 години, беше в банята и каза: "Тате, като съм бил в корема на мама…", аз го прекъснах, че никога не е бил там. "Но бебетата нали идват от майката" – "Да, но имаш друго биологично семейство" – "Добре де, защо ме взехте от там?" – "Защото биологичната ти майка имала три деца и не е могла да ви изхранва и тримата". Той каза: "Е, ама съседите също имат три деца и са нахранени", казвам да, но е съвсем различно. Наистина, не искам да губи самосъзнанието си. Той има български паспорт.
Светослав: Знаете ли кои са биологичните родители?
Еду: Не. Не знаем. Знаем само името му.
Светослав: Останало е в тайна.
Еду: Да, мисля, че властите по онова време така…
Светослав: Абсолютно, правилно. Ако някой те попита за националността ти, какво би отговорил?
Дидак: Каталунец. Каталунец и после българин.
Светослав: Би ли описал детството си?
Дидак: Детството ми? Много щастливо, с късмет, с всички приятели, които имам, все играех… Щастливо. Това е точната дума, щастливо и изпълнено с късмет.
Цялото интервю гледайте във видеото!
