От Холивуд до България: Гари Стреч за бокса, новите приятелства и актьорската работа

През 90-те години той е успешен боксьор, после става модел, но накрая пътят го отвежда до голямото кино. Гари Стреч e роден през 1965 г. Израства в Ланкшър, Северозападна Англия. Първите стъпки в бокса прави, когато е дете. През 1990 г. е първото му професионално излизане на ринга. За цялата си кариера има 29 победи и една загуба.

Още докато се занимава с бокс е забелязан от модни агенции. Снима се марки като „Келвин Клайн“ и „Версаче“. Оттам тръгва и кариерата му на модел. В киното има над 20 роли. Най-известни са тази на Сони в "Обувките на мъртвеца", както и тази на Клитус в "Александър". Работил е с режисьора  Оливър Стоун, а също и с актьори като Анджелина Джоли, Колин Фарел, Гай Ричи и много други. Гари Стреч е бил номиниран за Британските награди за независим филм в категория "Поддържаща мъжка роля". Приема предизвикателството да се снима във филма по сценарий на хипнотерапевта и негов приятел Иво Величков.

За първи път ми гостува актьор, който е бил и боксьор. От 31 мача имате 29 победи. Кой Ви е специалният удар - левият или десният?

Гари Стреч: Нямам специален удар, важна е точността. Понякога дори не осъзнаваш, че си свалил някой с нокаут, просто се случва. Изисква се точност, синхронизация, подготовка и малко късмет. Разбира се не винаги нещата се развиват в твоя полза, но повечето пъти се получава.

Това откъде дойде? Боксът? От улицата, от средата, някой Ви накара?

Гари Стреч: Бях съвсем малък, когато майка ни ни напусна. Ние сме трима братя и когато тя си тръгна, баща ми трябваше да отгледа трима ни. Бях проблемно дете, сбивах се в училище и ме пращаха обратно в къщи. Част от условието да се върна отново в училище бе да се занимавам с дисциплиниращ спорт като бокса.

Първоначално отказвах да спортувам, но ме вкараха насила в залата. Това беше част от условието да се върна обратно в училище. Заобикнах бокса и бях добър боксьор, треньорът ми харесваше и постепенно започнах да се развивам и обожавах вниманието, което ми обръщаха. Като изоставено дете бях несигурен и положителното внимание ми допадна, продължих да тренирам и едно нещо доведе до друго и станах професионален боксьор. Не беше по мой избор, но се научих да обичам бокса. Направи чудеса за характера ми и вярвам, че с бокс се изграждат личности.

Когато станахте известен, започнахте да взимате холивудски роли, но запазихте ли старите приятелства от детството?

Гари Стреч: Да, всичките. Всъщност започнах да ги ценя дори много повече от преди да се захвана с филмовия бизнес. Облекчение е да се срещаш с обикновени хора. Филмовата индустрия е откачен бизнес. Повечето велики актьори, които съм срещал - великани като Ал Пачино, Антъни Хопкинс, са най-прекрасните хора. Класата под тях, няма да споменавам имена, обикновено не са чак толкова прекрасни. И после са тези, които просто търсят известност, те са ужасни хора.

Ценя истинските хора. Колкото повече навлизам във филмовата индустрия и цялото това безумие, не ме разбирайте грешно, това е една прекрасна работа и аз я обожавам, не бих я заменил за нищо, все повече започвам да ценя простите неща в живота. В момента живея при сценариста на следващия ми проект – Иво (Величков) и семейството му в планината. Сами си цепим дървата за огъня, яздим коне, прекрасен живот. Благодарен съм, че всеки ден съм сред природата. Харесвам простите неща – работа, семейство, дом. Личният живот и работата са свързани и ако животът ви е изпълнен с неща, които ви носят радост, то тогава и работата ви процъфтява.

Кой актьор Ви помогна да придобиете това самочувствие? Какво Ви помогна?

Гари Стреч: Не мисля, че някой ми е дал самочувствие, що се отнася до хората, с които съм работил. Боксът ми даде увереност. Вярвам в подготовката. Боксьорът трябва да е подготвен и колкото повече тренираш, толкова по-лесна е битката. Същото важи и за актьорската професия. Когато реших да стана актьор, подходих много сериозно. Дълги години учих. Научих основите, метода. Може да импровизираш, да говориш, да ходиш характерно, има интересни образи, които чудесно се справят като насочиш камерата към тях. Но могат ли да играят Шекспир, могат ли да изиграят велики творби, могат ли да се справят с роля, която изисква да познаваш науката на актьорското майсторство? Не.

Това е занаят, научаваш се и колкото повече научаваш, толкова по-уверен ставаш и придобиваш самочувствие. Когато участвам във филм имам време за подготовка и знам, че съм готов. Все едно сега да ви кажа да излезете на сцената и да рецитирате Шекспир пред приятелите си. Със сигурност ще се притесните ужасно, защото не сте уверени в себе си. Но ако ви кажа да кажете азбуката пред приятелите си, ще го направите безпроблемно. Защо? Защото я знаете наизуст. Така че ако знаеш текста и имаш солидна подготовка, подготвил си се и си уверен, то тогава няма да се притесняваш толкова много.

Детството Ви, боксът.. Това ли Ви помогна да влезете в ролята на Сони, въпреки че той си падаше малко психопат?

Гари Стреч: Мисля, че във всеки един от нас се таи по един психопат. Какво би могло да ни направи психопати? Определена ситуация. Някои хора биха ви убили, ако им одраскате новия мерцедес. Други биха реагирали по същия начин, ако някой отвлече жената и децата им. Как се влиза в ролята на психопат? Сони е много далеч от мен. Аз съм много благ човек, не обичам насилието. Боксьор съм, но това е наука за мен. Боксът е наука. Добър и внимателен човек съм, така че Сони няма нищо общо с мен. Но все пак има частица от мен в Сони, защото съм изиграл тази роля. Това съм аз.

Как го постигнах? С много труд. Спомням си сцената, изпълнена с насилие, когато трябваше да ударя Тоби Кебел. Казах на Шейн Медоус, че не бих могъл. Разходихме се с него и той ми каза: Гари, ако ще си лош, бъди истински лош. Това ми даде увереност да изиграя тази сцена. Мислех, че ще ме замерват с камъни на премиерата, но отзвукът беше невероятно положителен, защото бях отдаден на образа и хората уважиха това. Да вземем Антони Хопкинс в "Мълчанието на агнетата", толкова всеотдайно играе, че се влюбваме в него. Така че ако скочиш с двата крака, хората те уважават, независимо дали харесат героя  или го мразят.

Знаете ли какво установих ? Сцените с Антъни Хопкинс в "Мълчанието на агнетата" сумарно не са повече от 20 мин. Това, което се запомня, са репликите, присъствието. Не е важно колко време си на екран, а как си на екран. При Вас е същото.

Гари Стреч: Много мило, че го казвате и го оценявам високо. Струва ми се, че публиката се става съпричастна с отделни сцени. Такава сцена може да стане вечна. Някои актьори не получават такъв миг през цялата си кариера, докато други актьори имат много мигове в много филми. Когато има такъв миг на съпричастност с публиката или нещо друго, той се помни винаги. Като култовите реплики на Де Ниро Are you talkin' to me? Тези мигове са паметни и ако си достатъчно късметлия, хората ще те помнят. Антони Хопкинс е такъв. Брад Пит в първия му филм "Телма и Луиз" също. Десет секунди във филма му бяха достатъчни да направи кариера. Хората го запомниха. Разбира се, той е красавец, изглежда невероятно, но в него има и нещо специално, този миг с публиката. Хората искат да го гледат още и още. Понякога, когато нямаш твърде много екранно време, публиката е ненаситна и иска да те гледат още. Някои актьори са много хитри и не се разкриват напълно и хората искат повече и повече. Младите актьори искат главни роли, но аз бих предпочел да съм велик в малка роля отколкото посредствен в главна роля. Всичко се свежда до това да направиш запомнящи се мигове. Хопкинс има много такива и това е една от причините тази роля да е незабравима.

В България сте във връзка с нов филм. Какъв е той?

Гари Стреч: Бях тук за снимките на "Колелата на рая" с Деси Тенекеджиева. Говорихме си за живота по време на снимките и споделих с нея, че искам да намеря някой с когото да разговарям. "За какво искаш да си говориш?", ме попита. "Струва ми се, че съм малко луд, самовглъбен се и ми се иска да оправя много неща от живота си". Тя ми отговори, че познавам един човек от преди време, не й е много близък, но има усещане, че ще си допаднем. Казах ѝ добре. "Това е човек, който се занимава с хипнотерапия, с коне и с друг вид терапия, променяща живота. Много интересна личност, остава траен спомен". Попитах я дали мога да се срещна с него. Деси му се обади и по време на разговора се разбра, че е луд на тема филми. От малък баща му го е запалил по киното. Гледал ме е в "Обувките на мъртвеца". След като гледа филма, написва сценарий, въпреки че никога през живота си не се е занимавал с това. Това става преди 11 години. Било го срам да ми го изпрати, мислел че нямо да му обърна внимание и да му отговоря и просто го оставя настрана. Когато разбира за кого става дума, дъхът му спира – Господи, това е този, за когото написах сценария! Невъзможно! Срещнахме се, запознахме се и той бе така любезен да ми помогне: "Не ти искам парите, просто искам да ти помогна". Казах ОК, не е приемливо за мен, но ще го приема. Обаче, може ли да прочета сценария, който си написал за мен? Даде ми сценария и това е филмът, който ще снимам. Невероятен сценарий, невероятен проект. А за какво се разказва? Нещо като роуд-муви/филм пътешествие, но с много други елементи от типа на Две димящи дула и Гепи, много модерен, но и много философски филм, интелигентно написан сценарий, кара те да мислиш. Има невероятен обрат на края на филма.

Какви са вашите страхове за живота?

Гари Стреч: Опитвам се да използвам страховете си в моя полза. Какво е страх? През цялата си професионална кариера съм изпитвал страх без да осъзнавам точно от какво се страхувам: Не ме е било страх да ме набият или наранят по време на мача, не. Не съм се страхувал от всичките типични страхове, свързани с бокса. Не винаги осъзнаваме от какво ни е страх. Може би това е страхът от неизвестността. Никой не знае какво ще му се случи утре, никой няма абсолютен контрол. Осъзнах, че най-големият ми страх е страх от загуба, вероятно заради майка ми, най-големият ми страх е свързан с любовта и загубата на любимите хора, ако имах  съпруга да не се разболее и страх от липсата на контрол. Иво ме научи, че не може да се живее в страх. Коренът на повечето страхове е в детството, в миналото, но страхът се промъква и в бъдещето. Това което трябва да направим, едновременно много трудно, но и много просто, е да живеем тук и сега. Ако се чувстваме добре в настоящето, това е достатъчно. Нямаме гаранции за бъдещето. Свидетели сме на толкова много трагедии по света – 9/11. Не знаем какво ще се случи утре. Някой пиян идиот може да те убие докато си пътуваш с колата. Така че да живеем днес, да се наслаждаваме на днешния ден, да съществуваме тук и сега.

Това е много хубав край на един разговор и на годината също. Каква искате да е 2023 г.?

Гари Стреч: Пожелавам ви да имате една прекрасна година, а на себе си пожелавам да съм в мир със себе си, да съм щастлив и да живея в настоящето. И разбира се успех на проекта за новия филм, с който съм се захванал, надявам се Иво да е доволен, да останем верни на неговата визия. Вярвам, че ще бъде невероятно преживяване и ще се забавляваме много. Отвъд това, надявам се всички хора, които се борят с проблемите си, ще намерят начин да преживеят до следващия ден. Ние сме отражение на нашите мисли. Винаги ще имаме страхове, но винаги ще имаме и избор. Това което говоря е това, което мисля. Позитивното мислене води до сигурно бъдеще и позитивен свят. Това са моите надежда в настоящия миг.